Бруклинският емси разказва историята си в трети солов албум
“College was an empty promise for me/ music's influence was way more honest to me” – рапира Ил Бил върху смазващ мрачен бийт в “Severed Heads of State”, разкривайки движещата сила зад дългата му кариера в хип-хопа, основана на тотален кросоувър между всякакъв вид попкултура. И докато в What's Wrong With Bill (2004) той правеше социални дисекции, а The Hour of Reprisal (2008) бе болезнено личен като теми албум, то новият The Grimy Awards е автобиографичният и пропит със най-сантиментален подтекст запис на бруклинския емси досега.
“College was an empty promise for me/ music's influence was way more honest to me” – рапира Ил Бил върху смазващ мрачен бийт в “Severed Heads of State”, разкривайки движещата сила зад дългата му кариера в хип-хопа, основана на тотален кросоувър между всякакъв вид попкултура. И докато в What's Wrong With Bill (2004) той правеше социални дисекции, а The Hour of Reprisal (2008) бе болезнено личен като теми албум, то новият The Grimy Awards е автобиографичният и пропит със най-сантиментален подтекст запис на бруклинския емси досега.
Това е звукът на хлапе, израснало с 80-арския хип-хоп, хардкор-пънк и хеви метъл, което гледа назад, ровейки едновременно в албума със семейни снимки, както и измежду старите плочи. И като всеки досегашен албум на Бил, това е вселена, в която отдаването на почит към Gang Starr в “World Premier” (затварящата диска песен, продуцирана от самия Диджей Премиър) може да съжителства със семпъл от интервю на Боб Марли (началото на “When I Die”) или песен като “Paul Baloff”, завършваща с неловък запис от 80-те, в който спеченият Бил се обажда в радиопредаване, за да зададе рядко тъп въпрос на легендарния вокалист на Exodus. В “Acceptance Speech” – първата песен с наистина експлозивен бийт в албума, даваща му много необходим тласък в началото – Бил се хвали, че с групата си Injustice е отварял за Sepultura. За разлика от 2008-а, когато стигна до висоти като да семплира гийк-метълите Dragonforce, сега той предпочита да остави препратките към китарната музика просто като лиричен код.
Ил Бил донякъде се губи в някои от по-силните моменти – като продуцираната от Диджей Мъгс “Power”, където след включванията на Оу Си и Кормега се отчита само с един куплет. От друга страна може би най-якото парче в The Grimy Awards е без гости и е продуцирано от самия емси – разказващата за терориста Юнабомбър “Exploding Octopus”. Зловещ електронен бийт и текст за универсално заклеймен социопат, размиващ границата между добро и зло – точно както го правеше и “The Anatomy of a School Shooting” от първия албум.
Въпреки това The Grimy Awards е само на косъм над границата, под която по-посредствените песни щяха да натежат. Албумът е спасен от факта, че повечето запомнящи се парчета са във втората му половина и стига да стигнеш до тях, ще се зарибиш. Но дори и да отстъпва като съдържателност на предните два солови диска на Ил Бил – да не говорим за дебюта на Non Phixion – The Grimy Awards пак има ценното качество да те прави съпричастен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар