MEGADETH – “Super Collider”

Тотална бъркотия и крачка назад за Мъстейн


Как преживява неизбежността на остаряването един човек, чийто житейски път е белязан от гигантското му его, а безпардонният му характер се е превърнал в странен вид харизма, захранваща легендарния статут на една от най-великите метъл банди в историята? Миналият наскоро 50-те Дейв Мъстейн навлиза с пълна сила в своята криза на средната възраст – и едва ли някой е очаквал точно при него тя да протече кротко, нали? А Megadeth – групата, която той напълно олицетворява – просто нямаше как да не пострада.

...прочети цялото ревю на сайта на Tangra Mega Rock

BLACK SABBATH – “13”

Метъл бащиците затварят кръга


Какво по дяволите очакваше? Едва ли има друг албум, който да е толкова предвидим и логичен резултат от начина, по който е създаден. Спомни си – още когато Black Sabbath започнаха да работят по записа заедно с Рик Рубин, музикантите разказваха как продуцентът ги е събрал, пуснал им е едноименния им дебют и им е казал: “Слушайте го, представете си, че е 1969-а, току-що сте сътворили това и сега обмисляте следващия си ход.” И 13 е точно това – колекция от песни, които метъл бащиците можеха да напишат преди 40 години и да ги издадат вместо Paranoid.

...прочети цялото ревю на сайта на Tangra Mega Rock

ALICE IN CHAINS – “The Devil Put Dinosaurs Here”

Сиатълската банда прави следващата логична крачка


Прекалено много групи са опитвали да продължат след смъртта на харизматичен член и са се проваляли. А в очите на феновете Лейн Стейли наистина олицетворяваше Alice in Chains. Затова, след като през 2009 сиатълската група извоюва правото си да съществува, издавайки един от най-силните си албуми въобще, сега тя продължава да крачи напред из това, което за рок музиката общо взето са неизследвани територии. Какво следва за една група след подобен преломен момент? Да продължи напред. Alice in Chains правят точно това с The Devil Put Dinosaurs Here.

...прочети цялото ревю на сайта на Tangra Mega Rock

KILLSWITCH ENGAGE – “Disarm the Descent”

Групата затваря кръга със завръщането на Джеси Лийч


През 2002 г. Killswitch Engage издълбаха дълбока граница между ерата на неометъла и тази на метълкора, от по-добрата страна на която се намираме вече цяло десетилетие. С годините някога революционната им смес от метълизиран хардкор, мелодет и чисти вокали неизбежно загуби свежестта, с която ни помете първия път, когато чухме Alive or Just Breathing. А след период на сътресения в състава и креативно изтощение сега Killswitch Engage са притиснати до стената – новият албум може или да ги върне в играта, или да подпечата тъжното им потъване в историята.

ILL BILL – “The Grimy Awards”

Бруклинският емси разказва историята си в трети солов албум


“College was an empty promise for me/ music's influence was way more honest to me” – рапира Ил Бил върху смазващ мрачен бийт в “Severed Heads of State”, разкривайки движещата сила зад дългата му кариера в хип-хопа, основана на тотален кросоувър между всякакъв вид попкултура. И докато в What's Wrong With Bill (2004) той правеше социални дисекции, а The Hour of Reprisal (2008) бе болезнено личен като теми албум, то новият The Grimy Awards е автобиографичният и пропит със най-сантиментален подтекст запис на бруклинския емси досега.

WARTIME – “Solar Messiah”

Български прогресив трашъри блестят в своя втори албум


Отдавна не е новина, когато българска група прави нещата като хората. Всъщност през последното десетилетие летвата у нас се вдигна доста високо и като звук, и като визия, и като концертни изпълнения, така че днес е просто абсурдно една банда да не е на ниво. А когато има конкуренция между силни групи, резултатът са силни албуми. Плод именно на тези условия и на амбицията на Wartime да се изпъкнат при тях е и Solar Messiah – излезлият в края на 2012 г. втори албум на метъл групата от София.

HATEBREED – “The Divinity of Purpose”

Бандата прави завой на 360 градуса, продължава по старому


Малко групи могат да се похвалят с такова постоянство като Hatebreed. От събирането си преди почти 20 години досега те не спират да бълват брутален, метълизиран хардкор, който следва своята проста, но ефективна формула с почти религиозен фанатизъм. Групата от Кънектикът я припознава като своя свещена мисия и отново я прегръща в своя шести дългосвирещ албум The Divinity of Purpose. Все едно очаквахме нещо друго...

LED ZEPPELIN – “Celebration Day” DVD

Най-великата рок група на планетата казва “сбогом” с гръм и трясък


В края на 60-те четирима английски музиканти потеглят на пътешествие из дебрите на рока, което завинаги променя тази музика и създава една от най-големите легенди в историята й: Led Zeppelin. Отново с четирите удара на палките и експлозията от блус рок рифове в началото на “Good Times Bad Times” – първото парче от първия албум на групата – започва и концертът й в лондонската “O2 Arena” на 10 декември 2007 г., увековечен в Celebration Day. Въпросното шоу обаче е точно обратното – то е краят на въпросното пътешествие.

SOUNDGARDEN – “King Animal”

Най-добрите от Сиатъл се завръщат с вдъхновяващ албум


“No one loves or hates me/ I’ve been away for too long” – пее Крис Корнел в припева на първата песен от King Animal, албума-завръщане на Soundgarden, който се появява цели 16 години след предишния. Но е прав само за второто – наистина групата отсъства прекалено дълго. Съвсем не сме станали безразлични към нея обаче. Това парче е сравнително праволинейното начало на един крайно неправолинеен албум, в който Soundgarden се възползват от абсолютно всеки шанс да направят завой встрани. И сори, пич, но така и не сме се отучили да обожаваме това.

AEROSMITH – “Music from Another Dimension!”

Рокът побеждава попа в 15-ия албум на американската банда


“I'm baaack! Baaack in the saddle again!” Ревът на Стивън Тайлър от припева на песента, с която започва Rocks (1976), последният истински велик албум на Aerosmith, не спира да ехти в главата ми вече половин месец. Причината е, че групата, създала идеалната рокендрол смес между епичните нео-блус рифове на Led Zeppelin и усета за хитово поп звучене на Rolling Stones, прескача поредния трап в кариерата си и отново се завръща с гръм и трясък. А новият Music from Another Dimension! е най-близкото до преоткриване на звученето и ценностите на Aerosmith от 70-те, на което си можел да се надяваш.

STONE SOUR – “House of Gold & Bones Part 1”

Американската група изкарва най-тежкия си албум след първия


Макар и да са достатъчно утвърдена банда, Stone Sour така и не можаха да надскочат представата за себе си като за малкото, по-лирично настроено братче на Slipknot. Да, едноименният им дебют бе съвършена среща между рифовата мощ на Metallica и мрачната мелодичност на Alice in Chains. Последвалите два диска обаче го разводниха с нещо, което музикантите вероятно смятат за “по-зряло композиране”, но всъщност бяха все по-леки песни с повтарящи се до безкрайност припеви, които така и не успяваха да станат истински запомнящи се.

PARKWAY DRIVE – “Atlas”

Австралийската метълкор група опитва да надскочи себе си, успява


Умението на Parkway Drive да изстискват максимума от сравнително ограничения си арсенал от изразни средства – бесни метъл рифове, тежки брейкдауни и вокалист, който дори не се опитва да пее чисто – винаги ги е отделяло от тълпата метълкор банди. Дори когато свирят и по-прости неща, в самия им подход има нещо чисто музикално, което прави песните им много по-въздействащи и запомнящи се от тези на доста други подобни банди. Atlas – четвъртият албум на групата от Байрън Бей, Австралия – си поставя за цел не само да развие това качество до краен предел, но и да надгради над него.

STEVE HARRIS – “British Lion”

Басистът на Maiden начева страничен проект, можеше да не го прави


След три десетилетия като основен двигател на хеви метъл легендите Iron Maiden Стийв Харис явно е насъбрал доста идеи, които да не може да вкара в музиката на основната си банда. И е съвсем резонно да иска да ги реализира чрез страничен проект. British Lion е точно това – диск на група, в която Харис участва, а не негов солов албум. Някой обаче е преценил, че ако на обложката пише “Стийв Харис”, изданието ще се продава по-добре. И е бил съвсем прав, защото British Lion няма никакви други аргументи, с които да спечели вниманието ти.

BETWEEN THE BURIED AND ME – “The Parallax II: Future Sequence”

Метъл пътуване отвъд жанровете, което не бива да изпускаш


“Прогресив” може би е определението, с което най-често се злоупотребява. Три десетилетия след Yes, King Crimson и Genesis едва ли има каквото и да е напредничаво в групи, които се придържат към тяхната музикална концепция. Колкото и технично да свирят. Затова и Between the Buried and Me разбираемо странят от този етикет, макар и той всъщност да пасва идеално на всичко, което правят – екстремна музика, отвеждаща те на места, където не си бил. А новият им албум The Parallax II: Future Sequence е може би най-амбициозното им пътешествие досега.

VISION OF DISORDER – “The Cursed Remain Cursed”

Бандата от Лонг Айлънд се завръща с безкрайно искрен албум


Макар и да се появиха през 90-те, когато тяхната смес от хардкор енергия, тежък груув и алтърнатив метъл да звучеше съвсем на място, Vision of Disorder така и не станаха водеща банда. Може би винаги са имали прекалено характерен почерк, за да се впишат в контекста на актуалните музикални течения, или големите скокове в стилово отношение от албум на албум са им коствали повече фенове отколкото са привлекли. Повече от десет години по-късно реформираната група от Лонг Айлънд се завръща с The Cursed Remain Cursed – албум, зареден с болка и гняв, които просто няма как да пренебрегнеш.

DOWN – “Down IV Part I – The Purple EP”

Южняшката супергрупа се съживява с концентрирано силно EP


Обложката с надгробни кръстове и текстовете за отворени ковчези и обладани от духове шамани карат новото EP на Down да звучи сякаш се е появило от отвъдното. Но и вокалите на Фил Анселмо ехтят като вопли на призрак, докато набичените блусарски рифове в духа на класическия Black Sabbath затварят кръга, връщайки това звучене в родината му – Американския Юг. Нищо ново – Down работят в тази ниша от две десетилетия. Всичко е въпрос на идеи и композиране. А в The Purple EP групата показва постоянно качество на песните, каквото не е постигала след дебюта си NOLA от 1995 г.

AS I LAY DYING – “Awakened”

Метълкор лидерите гонят съвършенството в шестия си албум


В началото на века група американски банди промениха радикално пейзажа в тогавашната метъл сцена. Позабравени ценности като скоростта и рифовата насоченост на траша бяха върнати на дневен ред в комбинация с мелодични похвати, внесени от Гьотеборгската сцена. Сместа бе завършена с брейкдауни и друга, още по-съществена заемка от хардкора – отношение. As I Lay Dying продължават да следват този наложен отчасти от самите тях стандарт в шестия си студиен албум Awakened.

O.H. – “Изкривен стандарт”

Адреналинова инжекция с брутално директен метъл


“Вдигни юмрук в лицето на властта, излей своя гняв пред света!” – дере се вокалистът на O.H. Георги Фотев в “Лицето на властта”. Това е кулминацията на новия албум на групата Изкривен стандарт. От него става ясно, че чашата на търпението спрямо случващото се по света и у нас според O.H. отдавна е преляла и че не е време за приказки, а за действия. Гневни действия! А всичко това се случва на фона на подобаващо директна музика, която първо раздава тупаници и после задава въпроси.

DER HUNDS – “Home” EP

Бандата от София успешно те връща към рока на 90-те


Ларс Улрих навремето беше казал, че му е жал за Дейв Мъстейн, защото във всеки материал за Megadeth името на групата се споменава по-рядко от това на Metallica. Der Hunds вероятно се чувстват като Мъстейн относно Soundgarden, макар и по различни причини. Името на гръндж пионерите от Сиатъл просто няма как да не изплува в главата ти, докато слушаш Home, излязлото през юни ново EP на Der Hunds. То комбинира вокали, напомнящи Крис Корнел, с рифове, които звучат сякаш някой е задигнал всичко от килера, в който Ким Тайл складира нереализираните си идеи. Но това не е непременно нещо лошо.

EXPECTATIONS – “Gone” EP

Софийската пост-хардкор група продължава в правилната посока


Новото EP на Expectations Gone е от редките случаи, когато си струва да се пише за толкова късо издание. Наистина, трудно е да видиш в смисъла в това да караш шест часа от София до Букурещ, за да запишеш миниалбум, който после можеш да изслушаш три пъти, докато отскачаш до кварталното магазинче. Gone обаче е ценно издание, защото взима всичко най-добро от появилия се по-рано през тази година едноименен дебют на Expectations, усилва го и успява да покаже още по-добре за какво става дума при тази група.