През миналия месец, когато фенове и журналисти правиха своите равносметки за изминалата година, чудовищният концептуален албум The Parallax II: Future Sequence на Between the Buried and Me намери място във всички смислени класации за най-добри издания на 2012-а. Нямаше как да е иначе – това е една от най-смазващите със своята всеобхватност метъл творби, които са се появявали напоследък. Точно това казвам и на басиста на групата Дан Бригс, а той – поласкан от похвалите – на свой ред започва да разказва за последния й албум.
– Издадохте дългосвирещ албум като втора част на ЕР-то The Parallax: Hypersleep Dialogues (2011), което е малко странно като последователност. Защо го изиграхте по този начин?
– Самото ЕР беше нетрадиционен ход за нас. Отдавна искахме да направим нещо подобно, особено като се има предвид, че договорът ни с Victory изтече след The Great Misdirect (2009). Още когато Пол [Уагонър, китари] ни разказа каква е идеята му за историята, беше ясно, че ще ни е необходим по-дълъг формат, за да я разкажем. Успяхме да го направим за над 100 минути в тези два диска, което си е дължина направо като за филм.
– Беше ли предизвикателство за вас като композитори да следвате предварително начертаната история, докато пишете песни, които и без това са безумно сложни? Или просто си пишехте музиката и после напасвахте текстовете по тази рамка?
– Специално за The Parallax II вече знаехме каква е историята, знаехме откъде тръгва и какво предстои да се случи, така че подходихме към албума все едно пишем саундтрак за филм. Но имаше и моменти, когато музиката диктуваше накъде да завие историята – например “Bloom”, която е крачка встрани като хронология, тъй разказва за събития, които са се случили още преди ЕР-то.
– Записахте ЕР-то с Дейвид Ботрил, което за вас бе възможност да работите с външен човек за първи път от доста време насам. За албума обаче отново се събрахте с Джейми Кинг, който е продуцирал повечето ви предишни издания. Това значи ли, че експериментът да работите с различен продуцент един вид се е провалил?
– Не, не мисля. Определено оставаме отворени към идеята да работим с различни хора и занапред. Да записваме с Дейвид беше преживяване, което наистина ни беше заинтригувало като перспектива, но като че ли парчетата ни бяха толкова дълги и сложни, че и ние, и той се почуствахме затрупани по време на записите. Може би не бяхме ангажирали студиото за достатъчно дълго време. Той е професионалист, но като че ли през цялото време се мъчеше да схване какво искаме да направим, защото това беше едно от по-разхвърляните и не особено последователни неща, които сме правили след Alaska (2005). Всъщност той май щеше да се накефи много повече, ако беше работил по втората част, ха-ха! От друга страна наистина обичаме да работим с Джейми – доста често играехме бейзбол и си правихме барбекю с него. Винаги си прекарваме добре в студиото му.
– Забелязвам, че избягвате термина “прогресив метъл”, което е разбираемо, защото той постепенно беше изпразнен от съдържание. Новият ви албум обаче е възможно най-близкото до оригиналното му значение – да речем, че е повече прог и по-малко джаз от предишни ваши неща. Съзнателно ли се насочихте в тази посока като стил?
– Не смятам, че някога е имало някакво много джазменско отношение в музиката ни. Аз свиря и в една фюжън банда на име Trioscapes и мога да ти кажа, че това, което правя там, е като от друга планета, ха-ха. При джаза най-същественото са импровизациите, а ние в Between the Buried and Me винаги сме били много зле точно в това отношение. Моите корени като музикант са в прогресив рока, така че това, което правим сега, е точно музиката, която ми идва най-естествено да пиша. Винаги се старая да карам и себе си, и другите да мислят извън рамките.
– Според мен най-впечатляващото в музиката ви е главоломният брой разнообразни влияния, които успявате да накарате да сработят заедно на едно място. Също така всеки албум досега е внасял нещо ново – какво според теб е най-важното нововъведение в The Parallax II?
– Имахме по-ясно разбиране за песните, както и какво ще е най-доброто решение за всяка една от тях. Умението ни да измисляме аранжименти става все по-добро с всеки следващ албум и това е нещото, с което се гордея най-много.
– Като говорим за влияния – кой вид музика въобще не те вдъхновява и защо?
– Кънтрито! Това е доста предвидим отговор, но аз наистина не мога да намеря нищо вдъхновяващо в този стил. Особено сега, когато е комерсиален колкото големите поп изпълнители. Това просто е най-тъпата музика.
– Огромна част от песните ви са над десет минути, което е окей, защото са добри. Но това понякога не е ли проблем, когато сте на турне? Особено, когато не сте хрдлайнъри и разполагате с по-малък слот. Не ви ли се е налагало след втората песен да трябва да кажете: “Ние бяхме Between the Buried and Me. Благодаря, че дойдохте. Чао!”
– Да, наистина – когато свирим сетове от по половин час, това ни предизвиква сериозни главоболия... Но специално новият албум е смес от по-дълги и по-къси песни, така че нямам търпение да свирим повече от него на живо. Определено ще е забавно.
– И пак във връзка с дължината на песните – те очевадно не са мислени като радио сингли. В същото време Between the Buried and Me е доста успешна група в комерсиално отношение – особено като се има предвид колко е тежка музиката. Смятал ли си, че нещата ще се развият толкова добре, когато се присъедини към бандата?
– Не. Нямах си и представа. Всички сме леко изненадани от успеха и сме наистина благодарни на феновете ни. Шантава банда като нашата няма място в класациите на Billboard, честно. [Но Between the Buried and Me не само често попадат там, ами и се представят адски добре. Десет хиляди копия за седмица и 54 място за The Parallax: Hypersleep Dialogues е страхотно постижение за екстремна метъл банда.] Имаме доста готини фенове, които не се отказаха от нас и продължиха да ни подкрепят въпреки всички промени в музиката ни и състава ни. Ще ми се да мисля, че сме еволюирали заедно с тях.
Снимка: Джъстин Райх/Metal Blade Records
Няма коментари:
Публикуване на коментар