“Този реюниън не го правим, за да търкаме по клубовете всяка седмица – казва китаристът на Pyromania Петко Дреников–Пеко. – Свирим, когато има нещо, което си заслужава като място, организация и като събитие въобще.” Та така... събитието, на което ще си струва да забият тази година (защото не са свирили от миналия декември), е концерт заедно с Mazut на 22 декември в “Sofia Live Club”, организиран от списание Vice. Докато все още си впечатлен от гениалността на идеята група, чието име значи вид гориво, да подгрява Pyromania, прочети и какво още сподели китаристът на една от най-яките български групи на 90-те пред Music Vault.
– Не сте свирили от около една година. Подготвили ли сте нещо ново за шоуто на 22 декември?
– Подготвили сме няколко нови неща. Предимно нови аранжименти на стари парчета плюс няколко съвсем нови. Подготвили сме от всичко – нови неща, стари неща, стари неща, които звучат като нови – обаче пак ще си е Pyromania. Ще има и рок, ще има и фънк. Ще имаме и интересна визия. “Sofia Live Club” е място, където се получават нещата.
– Щом все пак имате някаква нова музика, има ли възможност да изкарате някакъв албум или нещо подобно?
– Парчетата със сигурност ще бъдат записани. Колкото до албум... самият формат малко ме съмнява в днешно време. Особено в България. По-скоро ще ги пуснем като някакъв даунлоуд. Примерно ЕР от четири-пет парчета, които хората да могат да си набавят от интернет. Не виждам смисъл в момента от дискове и албуми.
– Като погледнеш назад към шоутата, които сте направили от реюниъна си насам [април 2011 г.], как мислиш – имаше ли смисъл да го правите?
– Да, на нас ни е готино. Ние затова го направихме. Нямаме по-големи планове. Не сме го направили, за да свирим всяка седмица, или да участваме в наградите на БГ Радио. Събрахме се заради шепата хора, които още се кефят на групата. Иначе казано – главно за нас си. Изпитваме нужда да се събираме и да свирим в този формат, въпреки че всеки от нас има и други проекти. Няма какво да съжалявам. Концертът в “Строежа” беше готин. Свиренето на Spirit of Burgas беше яко изживяване – да свириш на главната сцена преди банда като Deftones е уникално. Подобни неща искаме да правим. Ако почнем да свирим по-често в клубове, ще се убие целият хъс, който имаме в момента.
– Питам те, защото в момента определено има някакво завръщане към 90-те. Доста от големите групи от онова време се завърнаха, а и много нови банди сега звучат по подобен начин. Не е ли сега моментът и вие да настъпите газта?
– Наистина има някакво такова завръщане в истинската индустрия и местата, където нещата наистина се случват. Но аз мисля, че когато създаваш добър продукт, той е актуален, каквото и да е времето. Иначе бихме направили нещо, да. Но при нас има друго. Основното, което ни спира да настъпим газта в момента, е, че искаме да се занимаваме само с музика. Не ни се занимава да ходим насам натам и да се популяризираме. Ако има кой да направи мениджмънта около това нещо, би било супер. После апетитът идва с яденето. Бихме направили много бързо много неща. Но ние самите искаме да се занимаваме само с музика. Преди това се уморихме да ходим по радиа, да издаваме албуми, да се свързваме с издатели... Не ни се занимава с организационната част, с която групите са принудени да се нагърбят особено в днешно време. А на нас винаги ни е била сложна точно тази част. А и на тези години вече може би сме изгубили хъса да ставаме известни, като се появяваме във всяко едно предаване за готвене, шиене и така нататък. А за съжаление освен това шоу [ има предвид Денис и приятели – говорим с Пеко, преди групата да гостува в предаването. Самото участие на Pyromania можеш да гледаш довечера, 10 декември, от 23,00 ч. по БНТ1] и Фрактура не се сещам за друго място за музика по телевизията. Ако искаш да си популярен, трябва да се появяваш на места, чиято публика просто не е твоята. А с музиката на Pyromania трудно ще спечелим публиката на някое готварско предаване. Просто в България специализираната сцена е доста ъндърграунд. Ти знаеш, списанията за музика и такъв лайфстайл фалират. [Да, знам. Лека ти пръст, Rolling Stone България!] Да живееш от музика тук е огромен лукс.
– Всъщност не сте спирали да се занимавате с музика през 14-те години, когато Pyromania не съществуваше, но в известен смисъл сте били настрана поне от рока. Сега, когато отново сте част от играта, виждате ли разлика между сцената преди и сега?
– Не. Не виждаме. Интересното е, че след като спреш за 14-15 години, се появяват някакви хора, които са много по-малки, и казват: “Ей, тази група била готина. Защо не съм я чувал?” Това е комплимент за нас – да хванем хора от съвсем друго поколение. Защото тези от нашето или ги няма – чисто физически не са в България – или са вече на моята възраст, на по 36-37 години, и предпочитат да си седят вкъщи. Просто такава е конюнктурата в нашата страна. Живял съм в чужбина и първото, което ми направи впечатление там беше, че като отивах на рок концерт или на хаус парти, виждах там хора на възрастта на майка ми и баща ми, които си се забавляваха. Тук още я няма тази култура. Или има хора, които са единици. Ясно е, че чисто финансово и битово много хора не могат да си го позволят – и аз не мога много неща да си позволя. Но пък сега го има лукса, че можеш да видиш любимите си групи – през ден идват банди в различни стилове да свирят тук. Това печели много хора за всякаква нова музика – била тя рок, джаз, фънк, хеви метъл, каквото и да е... Въпросът е, че процентът от хората, които са някаква публика за това, е един и същ – и преди, и сега. За всичко по-различно има между пет и осем града в България, в които има по около две-три хиляди души, които да са меломани и да се интересуват от подобни неща. Като ги умножим, става една маса от 15-20 хиляди души, която би могла да е потенциален таргет не само за музиканти, ами и за всякакви артисти, които правят нещо по-различно от мейнстрийма. Броят им не се е променил радикално от преди 15 години. Това е общо взето – 15-20 хиляди души за 7 милиона нация. Ако можеш да ги мобилизираш да харесват това, което правиш, биха били напълно достатъчни като публика. Другото е локалната сцена. Когато живеех в Холандия, най-нормалното беше да отидеш да свириш в клуб в Белгия, в Германия, в съседните страни. Тук имаме Сърбия, Румъния, Турция, Гърция – това са все възможности да направиш някаква локална сцена. Там е истината. Дори хлапетата на по 14-15 години вече не живеят с мечти да стават световни звезди.
– Това си мислех наскоро – не се сещам за някаква банда, която да е тръгнала през последните десет години, през този век, и да е наистина безапелационно велика, както за Rolling Stones, U2, Led Zeppelin...
– Живеем във времената на McDonald's и фаст фууда. Музиката също става фаст фууд. Киното става фаст фууд, литературата, изкуството въобще. Същото като колите и телевизорите, които едно време ги правеха така, че да те надживеят – а сега се правят така, че да се развалят и след две години да трябва да си купиш нови. Колкото и да е тъжно, същото става и с изкуството. Излизат само еднодневки, на чието място после идват други Не че няма качествени еднодневки. Но вече групи като Metallica, като U2, като Rolling Stones... надали ще се появят пак просто.
– Добре, а какво ще стане, когато умрат тези хора? Това ще се случи в някакъв момент.
– Ами те умират. Днеска например четох, че е починал Дейв Брубек – на 90 години, една преклонна възраст. Един от най-великите джаз музиканти, човек, който е дал толкова много на света. Едва ли ще се роди нов Дейв Брубек. Но навсякъде има хора, които правят някакви неща. Просто в Европа покрай кризата нещата много се свиха. А в България сме в перманентна криза. Но това е пътят сега на музиката – малки събития, на които нещата да се получават искрено. Другото са фестивалите. Това лято бях изненадан, че в България има толкова много фестивали – особено като сравнявам с Холандия. Там има два. Тук имаше четири или пет. Нека има. Въпросът е да се събират хора. Защото гледах нещо, на което за съжаление не можах да отида – Meshuggah, Slayer, Soulfly и още една-две групи [Asphyx и Annihilator на Loud Festival 2012 – виж репортаж тук, ако ти се чете] в една вечер. Това е нещо страхотно! Още повече, че всичко това е в една вечер. Преди десет години не можехме да си представим нещо подобно. Но от това, което видях по телевизията, мисля, че имаше обидно малко хора. Би трябвало да има десетки хиляди на подобно нещо.
– Аз лично смятам, че многото фестивали и концерти започват да се изяждат един друг.
– Има го и този момент. Но има и друго. Тук презадоволяването става много лесно. Преди години някой – не помня кой – каза една доста точна мисъл. Българинът сякаш още не е научен да е фен. В смисъл – не искам да обиждам никого, но по света, ако си фен на нещо, си му фен за цял живот. Докато тук хората са фенове примерно, защото в офиса слушат еди си какво си. Но после като си сменят отиват в друг офис, където се слуша нещо друго и стават фенове на другото. Културата тук е прохождаща. Ние сме изпуснали 60-те години, когато тези неща са се формирали в Западния свят. Нормално е сега да ги наваксваме.
Снимки: 1,3 Елена Ненкова; 2 Лубри за Vice
Няма коментари:
Публикуване на коментар