Най-добрите албуми на 2011

Едва ли има по-подходящ момент да тегля чертата на 2011 г. от нейния последен ден. А тя, годината определено не бе скучна, след като през нея в България бяха проведени най-тоталитарните “избори” от около 20 години насам, а милите ни южни съседи повлякоха цяла Европа към дъното с огромните дългове, които никога не са имали намерение да плащат... Но това все пак не е Stefan Topuzov's Political Vault, а и принципно музиката винаги е била основното, което е отвличало съзнанието ми от мисли за надвисналия над бъдещето ни тотален мрак. И през 2011 г. определено имаше доста музика – и то от тази, заради която въобще тръгнах да правя този сайт. Ето супер субективната ми класация за десетте най-добри албума през изминалата година, плюс един, който почти е в списъка, както и един, който е толкова тъп, че искам да бъде погълнат от паралелна вселена.

10. MISFITS – “The Devil's Rain”

От последния истински студиен албум на Misfits е минало цяло десетилетие, а от времето на класическите им издания още поне толкова. И едва ли някой очаква нещо повече от отбиване на номера от тяхна страна. Грешка. Джери Онли тук сам се заема с вокалите и звучи поне толкова убедително, колкото Майкъл Грейвс, който пееше във Famous Monsters (1999); останалите в групата са стари хардкор-пънк кучета: Дез Кадена от Black Flag (вокали и китара) и Ерик Арс от Murphy's Law и Skarhead (барабани). Резултатът стига много близо до това да удовлетвори претенциите на Онли, че това е най-силният албум на групата въобще. Чуй заглавната песен, “Curse of the Mummy's Hand”, “Dark Shadows” (според мен най-яката) – или всъщност което и да е парче, защото албумът все пак не е безкрайно разнообразен – и ще се убедиш, че не е за изпускане.

9. ICED EARTH – “Dystopia”

“Чух им новия албум след концерта и се чувствам супер тъпо, че не отидох” – реплика, която съм чувал повече от няколко пъти през последните месеци. Е, аз чух новия Iced Earth именно, защото предстоеше първият им концерт в България. И да си призная – не очаквах нищо, защото Джон Шейфър отдавна не бе изкарвал албум, който да може да се мери с тези от времето на творческия пик на Iced Earth от втората половина на 90-те, а и днес сам признава, че през последното десетилетие бил работил без вдъхновение. Благодарение на новия вокалист Стю Блок – успяващ да звучи еднакво добре като Мат Барлоу, Тим Оуенс, че и себе си – и смазващи песни като “Anthem”, “Anguish of Youth” и “Tragedy and Triumph” Dystopia стои доста добре до албуми като Dark Saga и Something Wicked This Way Comes. И това не е никак малко.

8. FOO FIGHTERS – “Wasting Light”

Въобще не съм най-големият фен на Nirvana, така че цялата еуфория как “олеле, Крист Новоселич свири в едно от парчетата, а половината текстове са за Кобейн” ме грее толкова малко колкото и зимната селекция на Берое. Това, което определено ме грее обаче е, че за разлика от доста предишни пъти сега Foo Fighters са предоставили много повече музика отвъд първите един-два сингъла, която да ме грабне и да ме накара да преслушам албума и пак и пак. По принцип не симпатизирам и на гаражните изпълнения със суров звук, но в Wasting Light този номер определено проработва и албумът – дори по-умерените парчета като “Arlandria” и просто размазващо емоционалната “I Should Have Known” – е пропит с умело уловена като запис първична ярост. Едва ли нещо може да е по-рокендрол от това.

7. EVERLAST – “Songs of the Ungrateful Living”

Евърласт превключва напълно в режим “народен бард” и изкарва албум за налегналите всеки обикновен човек проблеми, изпълнен с най-силните му и разнообразни песни от доста време насам. Сам определя Songs of the Ungrateful Living като най хип-хоп творението си откакто се подвизава като Уайти Форд – само чуй първия сингъл “I Get By” или убийствената “The Rain” – но не е изоставил и смесващата най-различни стилове концепция на досегашните си солови албуми. Тук хип-хопът претапя и приема под крилото си най-различни видове музика – от акустични балади като “Sixty-Five Roses” през тотален блус като “I'll Be There for You” до един убийствен кавър на Сам Кук “A Change Is Gonna Come”. Има ли нужда да казвам, че резултатът е размазващ?

6. MACHINE HEAD – “Unto the Locust”

След като бе преждевременно обявен за албум на годината още преди излизането си, новият албум на Machine Head бе натоварен с толкова огромни очаквания, че просто нямаше как да не бъде смазан от тежестта им. И да си призная – след първото слушане се молех да съм свалил фейк. С всяко следващо завъртане обаче ми харесваше повече и повече, докато накрая най-сетне смлях за какво става дума. През 2011 г. Machine Head могат да бичат както супер бърз и зъл траш (“I Am Hell”) и осъвременена версия на изобретения и от самите тях груув (“Locust”), така и епични метъл химни (“Darkness Within”, “Who We Are”), без да им пука за каквито и да е стилови рамки. Те са просто метъл банда, а в Unto the Locust са успели да съберат на едно място почти всичко, което този жанр е оставил след себе си за 40 години история.

5. MY MORNING JACKET – “Circuital”

Петият албум на водената от Джим Джеймс инди-рок банда от Кентъки е полет в търсене на космическото съвършенство, започващ с една от най-великолепните и протяжни песни писани някога – “Victory Dance”, напомнящо за Radiohead заклинание, което лидерът на групата пише една сутрин, вдъхновен от операцията за лазерна корекция на зрението, която е претърпял на предишния ден. Върхът на лудостта обаче е “Holding on to Black Metal”, парче звучащо като музиката от филм за Бонд, в което на фона на сърф китари и хор от беквокалистки Джеймс се хвали как “хваща вълните на плажа на Луцифер”. И това всъщност е най-съсредоточеният като музика албум на My Morning Jacket до сега. Ако Pink Floyd не бяха от Англия, а от американския Юг, The Dark Side of the Moon сигурно щеше да звучи точно като Circuital.

4. MASTODON – “The Hunter”

Още през лятото Брент Хайндс предупреди: “Хлапетата ще си навличат проблеми заради този албум. Ще изгарят тонколони, от леглата им ще избиват пружини, а те ще се напиват и събличат голи на публични места!” И с право! Продуцираният от Майк Елисондо (работил по Nightmare на Avenged Sevenfold, но и съавтор на хитове на Пинк, Нели Фуртадо, Д-р Дре и Еминем) е тотален метъл звяр, задвижван колкото от удивителните инструментални умения на шайката от Джорджия, толкова и от заряда на чиста лудост, който те винаги са носили. The Hunter също така е и една идея по-полиран и по-хващащ, така че да можеш да чуеш “Curl of the Burl” или “Blasteroid” не само докато тичаш гол и пиян по улицата, но и по радиото. Също така – “Creature Lives” е великолепно епична по начин, който всички пауър метъл войни тепърва ще трябва да смилат.

3. ANTHRAX – “Worship Music”

Anthrax са такава сапунена опера, че с когото и да се съберат или разделят, човек пак някак си подозира, че ще вземат да отбият номера с посредствен албум, а после да си свирят “Caught in a Mosh” и “Madhouse” по концерти като пичове и нито на тях, нито на феновете да им дреме какво са издали. Worship Music обаче не е отбиване на номера, а най-здравият им албум от – да ме прощава Джон Буш – Persistence of Time насам. Тук има и малко по-алтернативни песни (“Crawl”), напомнящи на албумите от 90-те, но акцентът е върху якия траш (“Fight 'Em Till You Can't”) и епичния метъл (“In the End”). Разбирай – тотален олдскул Anthrax, какъвто групата явно може да създаде само заедно с Джоуи Беладона, който пък от своя страна прави вокалното изпълнение на живота си.

2. BEASTIE BOYS – “Hot Sauce Committee Part Two”

“О Боже, само ме погледни!/ Дядо, който рапира от 83-а!” – заявява Ед Рок в “Too Many Rappers”, слагайки черешката върху тортата на цялата олдскул атмосфера в новия, велик и доста позабавил се заради рака на щитовидната жлеза на Адам Яук албум на Beastie Boys. Двадесет и пет години след Licensed to Ill тримата бруклински хулигани се забавляват със същата идиотска енергия и чувство за безпощадна самоирония, започвайки сагата Hot Sauce Committee от част втора в стил Джордж Лукас. Тук може и да няма сола на Кери Кинг, но китарните рифове – дистортнати до неузнаваемост – просто извират измежду всеки бийт, върху който тримата емсита редят рими, разбиващи всякаква конкуренция. Ако не схващаш този албум, значи си прекалено стар... Или прекалено млад.

1. THE HAUNTED – “Unseen”

Задминат по оплюване май единствено от новия Morbid Angel, Unseen е от онези албуми, които разделят хората на две – много храчещи как е “комерсиален и тъп” и малко на брой, но доста по-щастливи фенове, успели да се влюбят в музиката в него. Още когато се събраха повторно с Питър Долвинг, The Haunted дадоха да се разбере, че амбициите им се простират доста по-далеч от това да претоплят наследството на At the Gates и постепенно поеха в посока все по-алтернативен звук. Е, с Unseen махат за сбогом на всякакви ортодоксални метъл рамки, но за разлика от предишния си най-смел експеримент The Dead Eye, когато сякаш бяха обладани от идеята за по-различно звучене, този път са написали и убийствени песни. От преливащата през няколко вида агресия “Never Better”, която разполага и с най-хващащия и грандиозен припев на 2011 г., до смазващата звукова и емоционална тежест на затварящата “Done”, Unseen е едно музикално пътешествие, което има много повече общо със 70-те и банди като King Crimson отколкото с траша или шведския мелодет. А във великолепни песни като “Catch 22”, едноименната и “Disappear” Долвинг получава подходящия фон, на който да развихри огромния си потенциал като вокалист, преливайки от бясна ярост в нежни фалцети по изключително шизофреничен, но и крайно впечатляващ начин. А когато набиращата постепенно сила “The Skull” спира внезапно, за да остане само звукът на самотно подсвиркващия си фронтмен, разбираш, че The Haunted все още са луди. Просто по съвсем различен начин.

Уайлд кард:
EUFOBIA – “Cup of Mud 2011”

Единствената причина този албум да не е измежду предишните десет е, че това все пак са презаписани версии на песни от преди шест години. Но какви! Eufobia са се върнали към дебюта си и са му направили основен ремонт, като не само са го записали доста по-добре, но са променили значително и самите песни. Към аранжимените са добавяни нови елементи, като междувременно смело са рязани и излишни повтарящи се пасажи. И това е направено достатъчно умело, за да не усещаш липсата на каквото и да е – всичко силно от оригинала като кривото соло на “Believer” или плачещата за мошпит първичност на “Mud” си е налице и тук. А единствената нова композиция “Violin” – акустично парче, служещо като интро и после като аутро в инструментален вариант – загатва, че следващото, вече наистина ново издание на Eufobia също няма да е за изпускане.

Златна малинка:
IN FLAMES – “Sounds of a Playground Fading”

От времената на Risk и Supercharger не се е появявал толкова силен претендент за първото място в личната ми класация за “най-тъп албум на иначе смислена група”. Последният In Flames обаче е тотална музикална каша от творческо безсилие, включваща немощни напъни като безпардонно слабата “Deliver Us”, незнайно защо избрана за първи сингъл, или “Ropes”, която звучи сякаш най-посредствената песен на Korn е превзела “Swim” на абордаж. Но големият проблем на този албум не е, че In Flames са променили стила си – те направиха това доста отдавна. Трагедията е, че в него почти изцяло липсва каквото и да е, за което да се хванеш: някой риф, някой припев... нещо! Сред проблясъците, напомнящи, че това все пак някога е било яка група, е “Fear Is a Weakness”. Твърде малко за бандата, издала Whoracle, Colony, та дори и Come Clarity, ебати!

Снимката на The Haunted е от Даниел Фалк/Framed Noise

Tweet