Някога да си се чудил как щяха да звучат Godflesh, ако бяха американска поп група с певица и хип-хоп бийтове? Нито пък аз. Но точно това е леко нелепият ми опит да опиша с метълски изразни средства звученето на Sleigh Bells, нойз-поп дуото от Бруклин, чийто дебют Treats е може би единственият албум на нова група от 2010-а, който си спомням.
Концепцията тук е проста. Китаристът Дерек Милър (когото може и да помниш от първите три албума на Poison the Well) завърта всички копчета на усилвателя си докрай и започва да реди яки насечени рифове върху програмирани бийтове от iPod, на фона на които певицата Алексис Краус разгръща прекрасния си глас – вариращ от небесен ангел до ядосана мажоретка в мензис. Басист няма. Това е музика, която е във вътрешен конфликт със себе си и Treats бе първичният и прекрасно хаотичен резултат от него. Нормално е при втория албум нещата да са по-хомогенни и за да постигне това, Милър (който все пак си е мозъкът за музиката) е трябвало да направи избор кое да натежи повече: китарите или бийтовете.
Ясно е какво е избрал, след като въобще съм седнал да пиша това ревю. И докато преди се изчерпваше с ритъм китари, които да танцуват около електронния ритъм, сега е превключил напълно в режим Еди Ван Хейлън. Междувременно и участието на Краус не се изчерпва с гневни скандирания, ами песните си имат куплети, припеви бриджове и всякакви други хващащи ухото поп красоти, които ги правят много по-оформени и завършени. Пилотният сингъл “Comeback Kid” е може би най-раздвижената песен в Reign of Terror, докато останалото варира от заигравки със стадионен рок (“True Shred Guitar”, “Crush”) до меланхолични балади (“Road to Hell” ).
Sleigh Bells определено са си гузно удоволствие. Reign of Terror въобще не е мислен като задълбочен албум, като на моменти буквализмите са в повече. Но и точно това е чарът на тази музика – от нея лъха на куп клишета по адски забавен начин. Също така имената на песните са прекрасни.
Tweet
Няма коментари:
Публикуване на коментар