Най-добрите от Сиатъл се завръщат с вдъхновяващ албум
“No one loves or hates me/ I’ve been away for too long” – пее Крис Корнел в припева на първата песен от King Animal, албума-завръщане на Soundgarden, който се появява цели 16 години след предишния. Но е прав само за второто – наистина групата отсъства прекалено дълго. Съвсем не сме станали безразлични към нея обаче. Това парче е сравнително праволинейното начало на един крайно неправолинеен албум, в който Soundgarden се възползват от абсолютно всеки шанс да направят завой встрани. И сори, пич, но така и не сме се отучили да обожаваме това.
“No one loves or hates me/ I’ve been away for too long” – пее Крис Корнел в припева на първата песен от King Animal, албума-завръщане на Soundgarden, който се появява цели 16 години след предишния. Но е прав само за второто – наистина групата отсъства прекалено дълго. Съвсем не сме станали безразлични към нея обаче. Това парче е сравнително праволинейното начало на един крайно неправолинеен албум, в който Soundgarden се възползват от абсолютно всеки шанс да направят завой встрани. И сори, пич, но така и не сме се отучили да обожаваме това.
Soundgarden продължават да са алтърнатив групата, която дължи най-много на метъл първоучителите Led Zeppelin и Black Sabbath, а King Animal звучи и като логичното развитие след Down on the Upside (1996), и като модерен прочит на албумите от 80-те, обогатен с опита, произлизащ от последвалите две десетилетия правене на музика. Но ако има нещо, което да го отделя от досегашните издания на групата, това е бликащият от него мрак. Докато върховите албуми от 90-те притежаваха язвителен подтекст, който придаваше на музиката привидно приповдигнато звучене, King Animal не разчита на намеци, ами те потапя в меланхоличните си дебри съвсем директно. В и без това мрачни песни като “Bones of Birds” и “Black Saturday” има атмосферични пасажи, в които музиката сякаш спира и остава само мракът. Той обаче е само една от жилките в албума – другата е чисто музикантска. “Non-State Actor” и “By Crooked Steps” са примери за упоритостта, с която Soundgarden отказват да се повтарят и в рамките на четири-пет минути разглобяват и после построяват наново всяка песен по няколко пъти. В епоха, страдаща от синдром на дефицит на вниманието, това е впечатляваща смелост. А най-самобитната песен идва на смия финал – блусарската “Rowing”, в която на фона на семплирани барабани и нежно дрънчащи китари, Корнел обяснява с прости метафори, че животът е непрестанни усилия, а да се откажеш означава смърт.
Подобаващ край за албум, който определено не звучи като нещо, направено само, за да съживи нечия банкова сметка. King Animal има душа и въпреки целия си мрак и песимизъм е много повече празненство на живота отколкото каквото и да е друго – едно крещящо доказателство, че докато още мърдаш, си с пълна сила в играта. И прощавайте за тъпото клише, но завръщането на Soundgarden е повече от вдъхновяващо!
* Публикувано на сайта на Tangra Mega Rock
Няма коментари:
Публикуване на коментар