Десетте най-добри български албуми на всички времена

Честит национален празник, българи! Не се сещам за по-добър начин този сайт да отбележи тази дата от това да обърна поглед към колекцията си от български рок, метъл, пънк и хардкор албуми и да отсея най-доброто и съществено от тях. Да, в класацията ми може би има непропорционален акцент върху хардкора и метъла и отсъстват Щурците, но не нося вина за това какво слушам и от кое поколение съм, нали? И с риск да обидя някого обаче, искам да отбележа, че тази класация е точно класация – тоест, че макар и на места да се колебая и нещата да са близки, албумът на първо място със сигурност ме кефи повече от този на десето.

10. ODD CREW – “A Bottle of Friends”

Много банди смятат, че пътят към големия успех минава през смекчаване на звука, балади, продуценти на Бон Джови и така нататък. Слава Богу в метъла логиката често е обратната. Точно това доказаха на родна почва и Odd Crew, които сериозно втвърдиха звученето си, след като си смениха името. А по-миналата година издадоха и втори албум, в сравнение с който иначе прекрасният им дебют звучи като плюшено мече, държащо балонче във формата на сърце. Така де – A Bottle of Friends е по-тежък, по-бърз, по-ядосан и въобще по-метълски по всеки възможен начин. И ако по някаква безумна причина още не си го направил, просто чуй “Two Steps to Hell”, “Rusty Crown” или което и да е друго от 11-те парчета в този албум. Точно така, това е звукът на българската метъл банда, която прави нещата по правилния начин – с перфектно свирене и много концерти. Първият, който каже, че е незаслужено, да се гръмне, моля!

9. VENDETTA – “Amici Dei, inemici mundi”

“Добре дошли в София./ Гответе се за война!” – крещят двамата вокалисти на Vendetta Делян Стефанов и Александър Първанов–Шута в края на отварящата “Hate City”, неофициалният нов химн на столицата. В Amici Dei, inemici mundi има само още три песни, които не се бяха появявали преди това в сплитове с други групи – “Зад завесите” и “Танцът на Сатаната”, чиито текстове засягат по-глобални теми, и “Срамът остава”, чието заглавие е изписано с непълен член на обложката, което ме възмущаваше вече седма по ред година. Албумът се появи по времето, когато Hatebreed вече бяха надскочили като популярност рамките на хардкор сцената и много хора припознаха Vendetta като българския им еквивалент. В което, разбира се, няма абсолютно нищо лошо – особено като се има предвид, че така това идеално продължение на наследството на Face Up стигна до още повече хора.

8. A-MORAL – “Шутове за всички шутове”

Ако си следил какво се случва в България през последните 20 години, имаш прекалено много причини да си ядосан. Незнайно защо този гняв през годините твърде рядко се е материализирал под формата на текстове за конкретни неща от родната реалност. През 2007 г. няколко познати лица от Варна радикално разбутаха ескаписките нагласи в сцената, като изкрещяха с тежък североизточен диалект следните обобщаващи най-новата ни история думи: “ОГРАБИХА НИ!” В Шутове за всички шутове има и още много бързи хардкор-пънк парчета, изпълнени със справедлив народен гняв като “Орехов прът”, “Приказка” и “Вампири”. А това, че геополитическата грамотност на Георги Пехливанов, основния текстописец на групата, остава на чисто пънкарско ниво – американски бази в България като условие за членство с ЕС, сериозно? – въобще не пречи на албума да е един от най-яките въобще!

7. INSMOUTH – “3D Freak Accelerator”

За българския контекст този албум е музикална революция. Не десет години по-късно, а точно по времето, когато алтърнатив метъл групи като Korn и Fear Factory бяха на върха, а Machine Head също се бяха вляли в неометъл вълната, у нас се появява албум, който звучи точно така. Издаденият само на касетка – защото става въпрос за 99-а, ебати – дебют на Insmouth се продаде в целия си тираж, което принуди лейбъла им да го преиздаде на диск няколко години по-късно. И това не беше само заради модерното звучене, а и заради факта, че 3D Freak Acclerator е пълен със силни песни като “Sexulted”, любимата ми “Kama Tribe” и “Shakalakamuthafucka”. Когато групата се събра за рождения ден на радио Tangra Mega Rock през 2010 г., всички си припомнихме времената, когато на метъл концертите не стояхме със скръстени ръце на метри от сцената, ами се бутахме като идиоти най-отпред и погото не спираше до края. После две седмици куцах!

6. LAST HOPE – “My Own Way”

Колко родни музикални светила могат да се похвалят, че са записали песен заедно с член на група, която ги е вдъхновила да се захванат с музика в самото начало? Освен че в отварящата “In Your Face” участва Джими Джи от Murphy’s Law, вторият дългосвирещ албум на Last Hope също така постави и българската сцена на световната хардкор карта. Защото точно от този диск, този лайнъп и тези си песни Last Hope тръгнаха яко нагоре и постепенно се превърнаха в група с европейско значение. А откъм музика тук нещата все още бяха по-далеч от метъла и по-близо до чистия хардкор, макар и много по-напред в техническо отношение от дебюта One for One – бързи, пънкарски и с послания за единство и братство. Песните от този албум – включително и трите от сплита с Vendetta и Skinflick, включени в изданието на CD – и досега остават тези, на които стават най-яките мелета на концертите на групата.

5. ХИПОДИЛ – “Надървени въглища”

Тази група просто няма как да не е тук, макар и дълго време да се чудех кой албум да сложа – Алкохолен делириум и С гол в ръката... също са велики. Но все пак Надървени въглища бе изданието, което извади Хиподил от ъндърграунда и ги пльосна в доста спорния български мейнстрийм. Вина за това в еднаква степен имат и клипът на “B.G. (Бате Гойко)”, както и безумната история със спирането от продажба на албума, превърнала го в още по-търсен, просто защото е забранен. Тук наистина има текстове, които биха скандализирали средностатистическия български пенсионер, като “Въртианален секс” и “Без хигиена (Мезе на гъза)”. Но от друга страна има и доста от характерните за Светльо Витков неочаквани изблици на лирическа дълбочина като “Отнесен”. В музикално отношение пък рязкото скачане от ска в траш метъл и обратно тук се е получило по-добре от всякога преди това. А и да не забравя – “Въжен” е един от най-яките рифове на всички времена.

4. PYROMANIA – “Nothing”

Рокендрол! Това въплъщава в себе си вече 20 години Димитър Василев–Нуфри, независимо за коя негова банда става дума – Pyromania, Panican Whyasker, Bastardolomey или най-новата, Skitnicks. И макар и той често да е казвал, че точно в “първия албум” да има доста неща, които е трябвало да се направят по друг начин, моите симпатии клонят главно към Nothing. Музикалният дух от началото на 90-те е пропит във всяка минута тук – Pyromania точно са се наситили на Van Halen и са тръгнали в посока Soundgarden, като им се е случило да запишат дебюта точно по средата на този път. Резултатът са страхотни хардрок парчета, подплатени с доста алтернативно и музикантско мислене като “The Right Solution”, “There's No Need” и “Something”, каквито вече никой не прави в България. Велики колкото и кавъра на AC/DC. А всъщност, макар и доста по-алтернативен, Ignored е също точно толкова як.

3. CROWFISH – “Requiem for a Broken Heart”

Мелодична пънк-рок група с разбито сърце свири разчупени парчета, които на моменти стигат до осем-девет минути дължина и слагат в джоба си доста прогресив банди като размах на идеите. Сигурно това е трябвало да е заглавието на новина за появата на Requiem for a Broken Heart, ако някой въобще пишеше подобни новини (или ако имаше малоумен редактор, който да пусне подобно безумно дълго заглавие). Албумът на Crowfish от 2003 г. разчупва не едно или две стилови клишета с меланхолични парчета като “Porcelain”, “More than a Reason” и “4 AM” – като последната веднъж бе определена от една моя позната като “джангър” и бях помолен да намаля звука. Всичко тук е сърцераздирателно по невероятно завладяващ начин, а ако от припева на “Drawing Paintings” не ти идва спонтанно да запееш с пълно гърло “no one will catch me when I fall”, значи просто нямаш душа. Сори.

2. АХАТ – “Походът”

Всеки средностатистически български овчар е слушал “Черната овца” поне веднъж, докато си въобразява, че го слага на системата като паркира на забранено място, детска площадка например. Походът обаче далеч не се изчерпва само с тази песен. Напротив – великото в този албум започва от тук нататък. Песни като “Дървото” и “Брадвата” и досега са сред най-бурно приеманите от публиката на всеки концерт на групата, а доста смелите (не само за времето си) социални анализи в текстове като този на любимата ми “Земя на слепци” придават допълнителна дълбочина на албума. Краят е едноименната седемминутна епика за Александър Македонски, който стига до края на света и решава да продължи – “напрееееед!” По-метълско от това нямаше как да бъде. Походът е достатъчно велик, че да не обръщаш внимание на това как след него Ахат са създали твърде малко нова музика.

1. ЕР МАЛЪК – “1”

След като големият мозък зад този проект Любомир Малковски напуска Ера, през 1991 г. той тръгва да реализира идеите си с нова група. Резултатът освен най-успешния опит за брак между рока и българския фолклор, е и албумът, който без да се замислям нито за момент слагам на върха на тази класация. От Нов Ритъм преди години бяха написали за Ер малък нещо от сорта на “безгласната буква на българската азбука остави своя глас в българския рок”. Аз не мога да го кажа по-добре и затова ще ги цитирам, като ще се опитам да напомня и какво са имали предвид. Малковски е наблъскал толкова много народопсихология между първата и последната минута на този албум, че той се явява много по-добър учебник по тази дисциплина от всичко което ни караха да четем в университета: от скачащата между националната гордост и грозните черти на народа ни “Българи” през прекрасната балада за предадените идеали “Кръстопът” до болезненото прозрение в затварящата “Тълпата”, че и ти, по дяволите, си съвсем същият. Музиката не отстъпва по гениалност. Това да редиш “Петър плет плете, през три пръта преплита...” върху бесни траш метъл рифове, както прави Малковски в “Скоропоговорка”, може и да ти изглежда просто, но всъщност самият замах на идеята е впечатляващ. В 1 има още и една съвсем нежна и дълбокомислена балада (“На крачка встрани”), брутално соло на барабаниста-легенда Орлин Радиснки–Линча, както и протоиндъстриъл изблик (“Какво е грях”), който обръща музикалната концепция с главата надолу. Вторият албум на Ер малък Лично е почти толкова добър, а преизданията на дискове и на двата (включващи и някои съвсем нелоши бонуси) са просто абсолютно задължителни за всеки.

Уайлд кард:
Новите на FYELD и ODD CREW

Окей, 100% съм пуснал много и доста съществени албуми, особено от по-старите. Специално внимание обаче искам да обърна на два диска, за които имам чувството, че със сигурност щяха да са измежду предишните десет, ако пишех тази класация догодина. Първо – предстоящия трети албум на Fyeld In Dependance Day. Пилотният сингъл “Adrenawheel” вече е любимата ми песен на тази група, но обещанието на Боян Генов–Бобз за по-бързи и по-тежки песни – подплатено и с още няколко демота, които ми даде да чуя – ме кара да мисля, че той и групата му са на правилния път към нещо наистина велико. Другият албум е новият на Odd Crew, който трябва да се появи до края пролетта. В интервюто, което дадоха за Music Vault през декември, те обясниха, че новите им песни ще са по-дълги, по-разчупени като идеи. Бих добавил и по-мелодични, след като чух две демота: “Broken Promise”, бърза и гневна резачка в духа на A Bottle of Friends, и “Death Trap”, засега само инструментал, но какъв – яки китарни мелодии, препускащи през най-различни темпа в продължение на над пет минути. И двата албума със сигурност ще се слушат до изтъркване.

Снимката на Odd Crew е от Мелина Крумова

Tweet