Дори и през 80-те не е било нещо необикновено една хардкор група да спре да свири хардкор. А още преди две години в изблик на пънкарски нихилизъм Ceremony изкрещяха, че им е писнало от Black Flag, Cro-Mags и хардкора. Така че посоката, в която групата е поела с новия си албум Zoo, въобще не е някаква особена изненада, макар и с него Ceremony общо взето да стъпват накриво.
Още от първото парче “Hysteria” става ясно, че с помощта на продуцента Джон Гудмансън групата е постигнала необходимото по-чисто звучене и се е отдала на своите пост-пънк влияния. Самите парчета също вече не са едноминутни изблици на хардкор-пънк агресия като тези от дебюта Violence Violence, а истински песни с дължина около три минути, куплети, припеви и хващащи ухото моменти, които биха ги закотвили в ефира на всяко уважаващо себе си рок радио. И всичко щеше да е съвсем прекрасно, ако просто не бяха тъпи. Големият проблем на Zoo не е, че Ceremony вече не свирят хардкор, а че още след четвъртата песен и първи сингъл “World Blue” групата започва да звучи уморено, а ти да си гледаш часовника и да чакаш края. А той идва с най-якото и същевременно най-отдалечено от хардкора парче тук – “Video”, четириминутна пост-пънк меланхолия от сдържани вокали, отекващи китари и нагнетен ритъм, която би била у дома си в някой албум на Joy Division.
Дори и да е пример за пънкари, които остарявайки са загубили не само енергията си, но и възможността да провокират, Zoo не е чак толкова лош албум. Ceremony показват съсредоточеност и желание да изкарат нещо-различно от себе си и всъщност успяват да звучат ако не друго, то поне освободени от всякакви рамки. Което е добра заявка за едно евентуално бъдеще, в което ще седнат и ще напишат повече от пет интересни песни.
* Публикувано на сайта на I Hate Mondays Radio
Tweet
Няма коментари:
Публикуване на коментар