BRUCE SPRINGSTEEN – “Wrecking Ball”

Шефа опява американската мечата по време на рецесия


След фаталния 11 септември Брус Спрингстийн възроди кариерата си с брилянтния The Rising, един зов за единство изпод руините на трагедията. Продължаващата икономическа рецесия е нов тежък момент, но духът на новия, 17-и поред студиен албум на Шефа далеч не е на помирение – той е много ядосан на “Уолстрийт” и неслучайно е кръстил албума си на машината за събаряне на сгради.

Wrecking Ball започва привидно приповдигнато с “We Take Care of Our Own”, която смесва суровата енергия на Darkness on the Edge of Town и Born to Run с полирания звук на албумите на Шефа от първото десетилетие на новия век. Това обаче е песен, която поставя въпроса какво се е случило със солидарността след пет години на икономически трудности. Следващите песни дават отговора и той не е обнадеждаващ. “Gambling man rolls the dice, working man pays the bills,/ It's still fat and easy up on banker's hill” – разказва причините за гнева си Спрингстийн в “Shackled and Drawn”, преди в следващата “Jack of All Trades” героят му да стигне до отчаяното решение, че ако види гадните копелета, оставили го без работа, би ги застрелял на място.

В “Jack...”, както и в “The Depression”, към Спрингстийн се приъединява и един от най-големите специалисти в китарната стрелба по лошите: Том Морело. Не очаквай обаче нищо като Rage Against the Machine – и двете песни са бавни и протяжни балади с пиано, в които Морело се включва с по едно соло. Госпъл певицата Мишел Мур (чиито са женските беквокали в 1/3 от лабума ) изпява и един рап куплет в “Rocky Ground” – бавна песен, доразвиваща хип-хоп влиянията от “Streets of Philadelphia”. Другото важно музикално присъствие тук е на починалия миналото лято Кларънс Клемънс, чиито последни партии на саксофон можеш да чуеш в заглавната песен и “Land of Hope and Dreams”.

В музикално отношение Wrecking Ball е привидно еклектична смес от радиофоничен рок, ирландски мотиви, струнни, гайди, госпъл, барабанен тропот и преливащите от тестостерон вокали на Спрингстийн. Той обаче отново успява да я превърне в хомогенна, невероятно хващаща и абсолютно американска музикална смес. Да, това несъмнено е поп музика. Но с толкова големи топки, че просто не можеш да й кажеш не.

Tweet