BARONESS – “Yellow & Green”

Групата от Джорджия еволюира по правилния начин

Събираш банда. Свириш. Издаваш албуми. Постепенно натрупваш маса отдадени последователи в ъндърграунда. И стигаш до момент, когато имаш шанс да надскочиш неговите рамки и да спечелиш цяла нова аудитория. Двойният албум Yellow & Green е изданието, с което изправените точно пред такава ситуация Baroness успяват да се възползват от възможността си. За арт-метъл бандата от Джорджия – която и без това последователно кръщава албумите си на различни цветове – това е еквивалентът на Черната Metallica.

Baroness протягат ръка към широката публика, без да предават напълно ценностите на Red Album и Blue Record, но залагайки на по-стегнати и смилаеми композиции – особено в Yellow, първата част на албума, от която са и трите досегашни сингъла. В целия албум Джон Бейзли пее предимно чисто и поради това Baroness звучат по-радиофонично от всякога. Там, където песните преди биха избухнали в апокалипсис от слъдж рифове, сега се отнасят в реещи се в небитието китарни мелодии. Макар и парчетата да са прибрани в рамките на куплети и припеви, многопластовото композиране, което се очаква от тази банда, е налице.

“Take My Bones Away” е върволица от удавени в дисторшън рифове и мелодии, водена от крещящата меланхолия във вокалите на Бейзли. “Little Things” е постепенна градация на ромоляща китарна мелодия върху индустриален ритъм, докато в “Twinkler” барабаните са оставени настрана, а вокалите ехтят върху комбинация от орган и акустични китари. Без да загърбват новия си, по-умерен стил, Baroness разчупват рамките във втората половина на албума – Green. В нея групата залага на контраст между спокойни, мелодични пасажи и спонтанни китарни изблици – с доста набичен и ретро звучащ дисторшън. Докато разположените в началото и края “Board Up the House” и “The Line Between” са гръмовни рок парчета, то такива като “Mtns. (The Crown & Anchor)” и “Collapse” показват колко далеч може да стигне тази банда, без да включва усилвателите.

Yellow & Green има и своите недостатъци – като всеки двоен албум, на моменти е прекалено хаотичен, а придържането на групата към едно, предимно меланхолично настроение донякъде го прави емоционално равен. Но малко албуми след Physical Graffiti на Led Zeppelin са успявали да съчетаят такава композиционна колосалност и размах на идеите с откровена поп достъпност. И това със сигурност е океан от музика, в който е безкрайно приятно да се гмуркаш.

* Публикувано на сайта на I Hate Mondays Radio

Tweet