Английски метълкор надежди дават най-доброто от себе си
Споменът ми за дебюта на Burry Tomorrow от 2009 г. е за това как полетя към коша в момента, в който влезнаха първите чисти вокали в отварящото парче. Дори преди три години излъсканият и полиран мелодичен метълкор, който тези англичани свирят, беше толкова изтъркан, че просто не виждах смисъла от още една такава банда. За разлика от мен лейбълите явно още го виждат, защото групата издава втори албум – The Union of Crowns, с който, уви, остава все така далеч от оригиналността. Но поне успява да задържи вниманието ми до края на диска. Което все пак е нещо.
Споменът ми за дебюта на Burry Tomorrow от 2009 г. е за това как полетя към коша в момента, в който влезнаха първите чисти вокали в отварящото парче. Дори преди три години излъсканият и полиран мелодичен метълкор, който тези англичани свирят, беше толкова изтъркан, че просто не виждах смисъла от още една такава банда. За разлика от мен лейбълите явно още го виждат, защото групата издава втори албум – The Union of Crowns, с който, уви, остава все така далеч от оригиналността. Но поне успява да задържи вниманието ми до края на диска. Което все пак е нещо.
Разликата с Portraits вероятно идва от това, че Bury Tomorrow са си дали сметка, че за да изпъкнат и оцелеят в толкова пренаселен и изсмукан откъм идеи стил, ще трябва да дадат най-доброто от себе си. И го дават – и като композиране, и като изпълнение. Четиринадесетте песни в The Union of Crowns имат две основни достойнства. Първото е, че са разнообразни. Варират от предсказуем мелодичен метълкор с изтъркани до смърт брейкдауни и редуване на чисти и крещящи вокали (отварящата “Redeemer”, “Lionheart”) през епичен метъл (започващата с пиано и преливаща в прекрасни китарни хармонии “1603”) до истински експерименти (като кривия риф в края на “Kingdom”). Кулминацията е баладичният край с “A Curse”, където разчупени перкусии прерязват меланхоличните китарни рифове. Другият коз на групата са вокалите. Чистите са изпълнявани от ритъм китариста Джейсън Кемерън и макар и жестоко препродуцирани, звучат толкова пресилено ангелски, че направо са добри. Междувременно има разнообразие и в крясъците на другия вокалист – Даниъл Уинтър-Бейтс. Той редува характерното за стила прекалено технично дране с истински впечатляващи гърлени ревове, които внасят истинско мелодет настроение.
Макар и продукцията да не е това, което трябва да бъде – китарите звучат тънко и немощно, макар и да са доста ясни и чисти – основният проблем на Bury Tomorrow остава самият им стил. Просто в него всичко вече е направено много отдавна и то от прекалено много групи. Ако това не ти е проблем – а за адски много хора въобще не е – вероятно ще можеш да изстискаш доста приятни мигове от The Union of Crowns.
Няма коментари:
Публикуване на коментар