Различни, но не съвсем, немските трашъри падат в капан
Докато гледах Прометей, в един момент си дадох сметка, че през цялото време всъщност мисля за първата серия на Пришълецът. Колкото и да е добър новият филм на Ридли Скот, е почти невъзможно да го съдиш като отделна творба, а не като придатък на класиката от 1979 г. Утвърдени групи като Kreator се изправят пред същия проблем всеки път, когато издават нов запис. Phantom Antichrist, 13-ият студиен албум на германската траш метъл банда, също е обречен да губи при сравненията с триумфите от миналото.
Като всяка по-стара група Kreator са приклещени в своеобразен капан. От една страна са старите фенове, за които всеки музикален завой е предателство. А от друга – гласовете, според които бандата отдавна се е изчерпала и отчаяно се нуждае от промяна в звученето. С Phantom Antichrist сякаш правят грешката да се опитват да угодят и на двете страни. Групата експериментира, колкото може, без да разчупва рамката на звученето си. И резултатът е нещо, което имаш чувството, че вече си чувал, но предишния път е било по-добро.
Дискът започва с интро, което напомня началото на последния Machine Head. И подобно на Unto the Locust това, което следва, е албум, жертващ чистата бруталност на музиката в името на техника и повече мелодия. Песни като “The Few, the Proud, the Broken” залагат на епични китарни хармонии, a в припева на “From Flood Into Fire” чуваме откровени пауър метъл хорове. Началото на “Your Heaven, My Hell” е комбинация от приглушени китари и чисти вокали от Миле Петроца – леко намигане към Endorama (1999). И дори гръбнакът все така да остава модерният траш метъл, който групата свири от Violent Revolution (2001) насам, фокусът определено е върху мелодията. В припева на “United in Hate” канонадата от бързи рифове за момент оставя пространство за криволичещи китари, без да укротява темпото.
Ако си от старите фенове, които очакват доза яростен траш, вероятно ще се намръщиш. А реално погледнато като музика в Phantom Anticrist няма нищо радикално ново. Почти същите мелодии ги имаше и в Enemy of God (2005), но там бяха погребани сред повече брутални моменти. Накрая ще се окаже, че Kreator наистина нямат какво да кажат вече.
Tweet
Докато гледах Прометей, в един момент си дадох сметка, че през цялото време всъщност мисля за първата серия на Пришълецът. Колкото и да е добър новият филм на Ридли Скот, е почти невъзможно да го съдиш като отделна творба, а не като придатък на класиката от 1979 г. Утвърдени групи като Kreator се изправят пред същия проблем всеки път, когато издават нов запис. Phantom Antichrist, 13-ият студиен албум на германската траш метъл банда, също е обречен да губи при сравненията с триумфите от миналото.
Като всяка по-стара група Kreator са приклещени в своеобразен капан. От една страна са старите фенове, за които всеки музикален завой е предателство. А от друга – гласовете, според които бандата отдавна се е изчерпала и отчаяно се нуждае от промяна в звученето. С Phantom Antichrist сякаш правят грешката да се опитват да угодят и на двете страни. Групата експериментира, колкото може, без да разчупва рамката на звученето си. И резултатът е нещо, което имаш чувството, че вече си чувал, но предишния път е било по-добро.
Дискът започва с интро, което напомня началото на последния Machine Head. И подобно на Unto the Locust това, което следва, е албум, жертващ чистата бруталност на музиката в името на техника и повече мелодия. Песни като “The Few, the Proud, the Broken” залагат на епични китарни хармонии, a в припева на “From Flood Into Fire” чуваме откровени пауър метъл хорове. Началото на “Your Heaven, My Hell” е комбинация от приглушени китари и чисти вокали от Миле Петроца – леко намигане към Endorama (1999). И дори гръбнакът все така да остава модерният траш метъл, който групата свири от Violent Revolution (2001) насам, фокусът определено е върху мелодията. В припева на “United in Hate” канонадата от бързи рифове за момент оставя пространство за криволичещи китари, без да укротява темпото.
Ако си от старите фенове, които очакват доза яростен траш, вероятно ще се намръщиш. А реално погледнато като музика в Phantom Anticrist няма нищо радикално ново. Почти същите мелодии ги имаше и в Enemy of God (2005), но там бяха погребани сред повече брутални моменти. Накрая ще се окаже, че Kreator наистина нямат какво да кажат вече.
Няма коментари:
Публикуване на коментар