Music Vault: Кървавата неделя на LOUD FESTIVAL 2012

За всеки влак си има пътници. И макар Behemoth да са ме впечатлили наистина, а Symphony X да са ме накарали да съжалявам, че не съм ги слушал достатъчно преди това, първият ден на Loud Festival определено не е моята чаша чай, както биха се изразили някои по-мързеливи преводачи. Вторият обаче... Сериозно – досега в България май не е имало толкова силен лайнъп на екстремен метъл фестивал. Освен ако не броим Голямата четворка преди две години в София. Явно всичко се върти около Slayer. Но нека карам по ред.

Когато влизам, Asphyx вече свирят. Техният абсолютно изчистен от излишности дет метъл звучи още по-брутално на живо, така че бързам към мошпита, за да изразя подобаващо радостта си от този факт. Пространството пред сцената обаче се оказва тотална кочина. Буквално: ужасна кал, в която се въргалят няколко ентусиасти, а мократа трева и потта им създават автентична воня на обор. Вокалистът на Asphyx Мартин ван Дрюнен на свой ред пък се оплаква от жегата. Обективността обаче диктува да отбележа, че организаторите не организират времето и след един месец на всекидневни валежи просто няма как да не е кално на тази поляна. Бих мрънкал, ако погледът ми не беше съсредоточен към сцената, където е страшно по съвсем друг начин. А краят на сета на Asphyx с колосалната едноименна песен от великия The Rack от 1991 г. направо ме обезглавява. При тях всичко е просто, директно и ефективно.

При Meshuggah няма нищо просто. Напротив – сложността е издигната в култ. На живо чисто механичната енергия на музиката им се материализира със същата доза прецизност като и на запис. Но и с уникално мощен и чист звук, при който всеки риф създава ударна вълна, помитаща всички пред сцената. Думата “нечовешко” пасва просто идеално на тази група. А всъщност барабаните ги свири човек от плът и кръв, истински човешки ръце изкарват тези криви рифове от китарите и ревовете излизат от гърлото на жив човек. Има място дори и за малко сантименталност – изпълнението на “Future Breed Machine” ме връща в дните, когато слушах Destroy Erase Improve на презаписана касетка. Йенс Кидман обаче е в друго настроение – казва, че това е най-тъпата и заспала публика, която някога е виждал, и дори слиза пред сцената, за да раздвижи нещата сам. Доста хладно.

Завършеният метъл популист Макс Кавалера никога не би направил нещо подобно. При него и Soulfly всичко е флирт с публиката, който той владее до съвършенство. Но ако погледнеш отвъд пиар ходове като фланелката на националния отбор с номера на Стилиян Петров, която Макс показва накрая, при Soulfly нещата куцат. И то по парадоксален начин – без Макс никой никога нямаше да е чувал за тази група и името му е основното, което я е избутало до сегашното й ниво, но днес годините видимо му тежат и той вече дърпа другите назад. Текстовете не са изпяти или изкрещяни – той просто ги говори; през по-голямата част от песните дори не пипа китарата си. Тъжната старост на една метъл легенда. А явно и самият Макс осъзнава, че повечето добри неща са в миналото му – поне половината сетлист е от песни на Sepultura. Благодарение на Марк Ризо, Тони Кампос и Дейвид Кинкейд парчетата успяват да звучат зверски.

Джеф Уотърс също не е тийнейджър, но при него вроденият перфекционизъм едва ли би позволил да го кара само на емоция и носталгия. Както каза и самият той, в момента Annihilator са в най-силния си състав от години, ако не и въобще. Бандата просто излиза и започва да гази наред със свирене. Песните са предимно от последния, едноименен диск на групата – може би най-силният им като албум. Всичко е просто идеално, ако си им фен. Учудващо обаче се оказва, че сред посетителите на фестивала има малко такива. Хората са насядали и си чакат Slayer, а докато свиря като идиот на въздушна китара по време на “Set the World on Fire”, се чувствам някак си странно самотен.

Никой не е самотен на Slayer. Още с отварящата “World Painted Blood” групата кани всички в прегръдките на екстремния метъл. И ги държи здраво в тях до последния акорд на “Raining Blood”, с която завършва концертът час и половина по-късно. Кери Кинг има рожден ден. Джеф Ханеман го няма – вместо свири Гари Холт от Exodus. А Том Арая продължава да има сериозни здравословни проблеми (доколкото разбирам дори самото им свирене в неделя е висяло на косъм до последно). Но макар и да не може да куфее като едно време, определено поне звучи по-добре отколкото на Sonisphere преди две години. Самата банда звучи по-добре – може би, защото са хедлайнъри все пак. Те не заслужават да са в друга позиция.

Иначе – сериозно! Трябва ли да обяснявам какво представляват Slayer на живо? При тях всякакви експлоатирани до смърт думи като “сеч”, “касапница” и “клане” са си почти на място. Но само, ако се плъзгаш по повърхността и забележиш единствено, че свирят бърз метъл. Едва ли щяха да са толкова култови, ако беше само това. Защото като всичко велико, Slayer имат изчистена до съвършенство концепция: музика, която е уловила в себе си възможно най-много омраза и агресия. А отприщено върху хора, всичкото това зло има истински пречистващ ефект. Затова концертите на Slayer са като ритуали. Карат те да забавиш за дреболии като брутална кал, пороен дъжд, безкрайни опашки за бира и ядене, бабаитски настроена охрана и подобни неща... нали?