Преди малко повече от две години Periphery са само проект, въртящ се в главата на виртуозния китарист – и непоправим интернет гийк – Миша Менсур. Малко по-късно той успява да подпише с лейбъл, събира истинска група и през пролетта на 2010 г. издава едноименен дебютен албум. Той пък е толкова силен, че не само впечатлява феновете, но и спечелва уважението на старата школа прог-рок музиканти. Някои от тях като Джон Петручи и Dream Theater и Гърти Говен от The Aristocrats и Asia дори се навиват да свирят в продължението – безпардонно озаглавения Periphery II: This Time It's Personal, който излиза на пазара следващия понеделник, 2 юли. Именно това е и поводът, вместо да гледам Европейското, да позвъня на вокалиста на Periphery Спенсър Сотело.
– Как измислихте това заглавие? Идиотско е.
– Определено. Измислиха го Марк [Холкомб, китари] и Миша [китари, програмиране, продуцент и общо взето шефчето в групата]. Един ден си говореха как искат албумът да има някакво заглавие, което да не се взема на сериозно. И се сетиха за всички продължения на култови филми от 80-те, които имат наистина малоумни подзаглавия. Специално в случая го взехме от Челюсти. Слоганът на четвъртата част е “This time it's personal”, което е безумно, защото филмът е за шибана акула. И мисля, че пасна идеално на албума – не искаме да се приема особено на сериозно.
– Интересно как се оказва, че бандите, които свирят най-технично и отделят най-голямо внимание на чисто музикантския аспект на творчеството си, обикновено са тези, които подхождат към това, което правят, с най-идиотското чувство за хумор.
– О, да! Точно така е. Получава се, защото в известен смисъл трябва да си си смотаняк, който по цял ден седи и свири на инструмента си, за да си максимално добър. А когато си такъв, не бива да се взимаш на сериозно. Това, че музиката ти е ужасно сериозна, не значи, че и ти трябва да си същият. Като Meshuggah – всички очакват да са едва ли не някакви роботи без никакви емоции. А в следващия момент пускат клип, в който свирят на въздушни китари и вокала пее в химикалка.
– Окей, обратно към новия албум. В каква посока сте поели с него в музикално отношение?
– Определено е стъпка в посока прогресив. Също така е някак си по-единен като звучене. В предишния албум Миша беше написал сам почти всички инструментали. Мисля, че “Racecar” беше единствената песен, за която Джейк [Бoуен, китари] помогна малко. За новия албум отново сме ползвали някои от старите демота, които Миша беше написал, но ги взехме и работихме върху тях заедно като банда. Определено усещането от албума е много повече като за истинска банда отколкото някакъв солов проект.
– Първият ви албум си е доста еклектичен – не само, че има отделни песни, които не звучат като една и съща група, ами дори в една и съща песен има моменти, които са като различни групи. Сега различно ли е?
– Да. В новия албум има още повече разнообразие, но от друга страна звучи повече като Periphery отколкото като каквото и да е друго. Мисля, че успяхме да открием собствено звучене и ще видите колко сме израснали точно в това отношение.
– Парчето от новия ви албум, което всички вече трябва да са чули – “Make Total Destroy” – е много по-близо до това, което бих нарекъл “песен” в сравнение с тези от предишния...
– Точно така! Така е и с целия албум. Тази песен е много показателна. Когато я записвахме, останалите първо ми пратиха инструментала и ми казаха да започна да пиша вокали. Когато се заех с това, им казах: “Трябва да променим структурата, защото това не прилича на песен.” И всъщност дори накрая аз самият седнах и я разглобих на съставни части и я пренаредих, за да мога да напиша вокали. Направихме това и с още няколко други парчета – заради вокалите променихме композициите, за да се получат песни от тях. В края на краищата една банда трябва да прави песни, а не инструментали, върху които са насложени вокали. Всичко трябва да звучи единно и завършено.
– Повечето коментари за ЕР-то Icarus, а сега и за песните от новия албум, са, че именно при вокалите има голямо подобрение. Това на факта, че си участвал в писането на песните, ли се дължи, или си ходил на някакви уроци по пеене или нещо подобно между албумите?
– Мисля, че е съвсем естествен резултат от това, че съм част от бандата. Когато искаш да си добър в това, което правиш, постоянно се упражняваш, за да подобриш представянето си. Бих казал, че всяка банда, чиито членове не успяват да прогресират що се отнася до техническите им възможности, не прави нещата както трябва. В края на краищата ние това трябва да правим – да се опитваме да станем по-добри на инструментите си, за да развием музиката си до ново ниво. Специално за вокалите мисля, че това е основната причина да са по-добри. Другата е, че сам написах всички вокални мелодии и текстове. Затова чувствам и по-силна емоционална връзка с песните, което пък определено си личи от изпълнението ми и в албума, и на живо.
– А за какво са самите текстове? Повечето заглавия на песни са си откровени шеги, така че е интересно да кажеш за какво всъщност пееш.
– Когато ме питат за какво са текстовете, предпочитам да не съм много конкретен и да оставям хората сами да открият за какво се пее в дадена песен. Когато бях хлапе, често ми се случваше да чуя някоя песен и да си мисля: “Човече, този стих е просто убийствен!” И си мисля, че знам за какво става дума. А когато проверя, се оказва, че е за нещо съвсем различно – при това често e някаква глупост, която ми разваля мнението за песента. Така че предпочитам да оставя хората да предполагат за какво пея. Иначе бих казал само, че текстовете в албума са доста дълбоки. Има много метафорични препратки. Смятам, че хората ще имат доста разнообразни мнения относно това за какво става дума.
– В Periphery II ще има и доста интересни гостучастия. Би ли ми разказал за тях?
– Разбира се. Първо в албума гостува нашият приятел Уес Хаук, който свири на китара в The Faceless. Той е при тях от съвсем скоро, но е наш приятел от години – помагал ни е по време на турнета преди. Освен това е един от най-добрите китаристи, които познавам. Помолихме го да запише едно соло и той се съгласи. Всъщност това ми е любимото соло в целия диск. Също така участва и Гътри Говен от британската банда The Aristocrats. Питахме го дали иска да свири в албума и за наша всеобща изненада, той каза “да”. Същото беше и с Джон Петручи. Не знам дали знаете, но преди няколко месеца бяхме на турне с Dream Theater. И един ден Миша го попита дали иска да запише соло за албума. Съгласи се. И после в един от свободните дни по време на турнето Джейк просто отиде с него в хотелската стая и там измислиха и записаха солото. Между другото това беше едно от най-яките турнета, на които сме били. Всички в Dream Theater, както и екипа, който пътува с тях, са адски земни хора.
– Доколкото знам, след като издадете този албум, веднага започвате да работите по нов, който ще е концептуален и ще се казва Juggernaut. Би ли разказал за него?
– Миша отдавна има тази идея. Всъщност още от преди първия ни албум той има идеи за песни за Juggernaut. Наскоро обаче си говорихме за това и решихме, че ще е по-добре да започнем общо взето отначало. Но идеята ни е наистина да се напънем и да направим същински концептуален албум – и в тематично, и в музикално, и в текстово отношение. Искаме да разказва история. И дори мислим, че може да се наложи да я развием в повече от един албум – може би две-три издания с голяма и адски епична история.
– Ти си от около три години в бандата – а и това е общо взето моментът, в който Periphery наистина става банда, а не просто проект на някакъв пич, който пише в интернет форуми повече отколкото е здравословно. Не ти ли е странно, че толкова бързо се развихте от банда, за която никой не знае, че съществува, до това да подгрявате на Dream Theater в Европа например?
– Съвсем сюрреалистино е! Когато се присъединих към бандата, никой от нас не смееше и да мечтае, че ще стигнем толкова далеч само за три години. Смятахме, че ще растем много бавно и продължително – а и всъщност в сравнение с някои други банди, положението е точно такова. Но при нас ключовата дума е “постоянство”. Постоянно вървим нагоре. Дори е по-бързо отколкото очаквахме. Но всичко се дължи на феновете ни, които идват по концерти, купуват дискове и като цяло наистина се интересуват от нас. Всъщност това е причината да израстваме толкова бързо.
– Спомена феновете. Имате славата на една от бандите, чиито членове ще седнат и ще отговорят на всеки въпрос в интернет, ще чатят с фенове и така нататък. Мислиш ли, че и този ви подход също допринася за бързото ви израстване като популярност?
– Определено мисля, че е част от това. Така феновете стават съпричастни с групата. Със сигурност не можем да отговорим на абсолютно всеки въпрос. Но феновете, на чиито въпроси успяваме да отговорим, наистина са благодарни. Това ги прави по-тясно свързани с нас и по-склонни да ни подкрепят до край.
– Определено сте банда, която разчита на фенове от интернет. Не мисля, че някой, който не е толкова навътре с мрежата, би схванал заглавие като “Face Palm Mute”.
– Ха-ха! Мисля, че си прав. Но и музиката ни говори сама за себе си. Ако сложим настрана дебилните заглавия, текстовете ни са доста дълбоки и много хора могат да се свържат с тях, дори и да не са хронични интернет зомбита.
– Освен интернет, основният начин една банда да печели фенове са турнетата. Ето, сега ви предстои да пътувате с Cannibal Corpse и Between the Buried and Me. Рядко сте хедлайнъри напоследък обаче – защо?
– В момента е така, да. Специално за този албум предпочитаме да пътуваме с банди, които са по-големи от нас и имат повече фенове – така музиката ни ще стигне до повече хора. Планът ни е, след като свърши този цикъл – вероятно в началото на следващата година – да направим хедлайнърско турне в САЩ и Европа. Ние преди сме го правили и ако трябва да бъда честен, предпочитам да сме основната банда. Тогава можеш да разгърнеш сценичната си продукция, колкото искаш – и осветление, и звук, и дължина на сета, няма никакви ограничения колко мърч можеш да изложиш. Печелиш и повече пари. Предпочитам да сме хедлайнъри пред това да сме подгряващи. Но и турнетата като съпорт банда имат своите добри страни. Както казах – когато пътуваш с по-големи банди, свириш пред фенове, които не те познават, а са отишли за хедлайнърите. Но ако свириш яко и ги впечатлиш – ето ти още хора, които ще са ти фенове цял живот.
Снимки: 1,3 Даниела Ворндран/www.Black-Cat-Net.de; 2 Century Media/Анимато Мюзик
Няма коментари:
Публикуване на коментар