В петия си албум Linkin Park са все по-малко сърдити млади хора
Съжалявам, но не смятам, че неометълът някога е бил стил, за който да е имало смисъл да се леят сълзи. И макар и в петия студиен албум на Linkin Park да има намек за завръщане към загърбените ценности от първите два диска на групата, то Living Things остава твърде далеч от тях. В него полираният и доминиран от електроника звук на A Thousand Suns се среща с тежките китари и преоткритото желание на Честър Бенингтън отново да ползва викове. На моменти. В други музиката поема в съвсем нова посока.
Съжалявам, но не смятам, че неометълът някога е бил стил, за който да е имало смисъл да се леят сълзи. И макар и в петия студиен албум на Linkin Park да има намек за завръщане към загърбените ценности от първите два диска на групата, то Living Things остава твърде далеч от тях. В него полираният и доминиран от електроника звук на A Thousand Suns се среща с тежките китари и преоткритото желание на Честър Бенингтън отново да ползва викове. На моменти. В други музиката поема в съвсем нова посока.
Това, че пак работят с музикалното гуру Рик Рубин – който през последното десетилетие работи с всякакви изпълнители от Slayer и Metallica до Джей-Зи и Джони Кеш – като че ли дава на Linkin Park възможността да черпят идеи от най-различни места и наглед несъвместими музикални светове. Вземи например “Skin to Bones”, един парадокасално успешен брак между тежко синтезаторен звук и американски фолклор. “Roads Untraveled” пък е нещо като среща на пиано балада от A Thousand Suns с песен на Боб Дилън. След това идва “Until It Breaks” – песен, която тръгва от апокалиптично звучащ хип-хоп, минава през 70-арски рок напеви, преди да завърши в мъгла от небесни синтезатори и ангелски хорове.
Що се отнася интензивност Linkin Park имат два основни коза – “Victimized” и “Lies Greed Misery”. Първата е кратко намигане към ранните дни на групата с бясно темпо, крясъци, пилещи електроники и гневно китарно избухване накрая. Другата е общо взето начинът, по който биха звучали Nine Inch Nails, ако Трент Резнър бе закърмен с хип-хоп. В албума намира място и една привидно неочаквана колаборация. Оуен Палет от Arcade Fire добавя пласт струнни в “I'll Be Gone”, като резултатът донякъде изненадващо е едно от най Linkin Park звучащите парчета в албума.
Цялата тази еклектика кара Living Things да напомня поп албум, защото всяка от песните е силна и открояваща се сама по себе си – както и подходяща за евентуален сингъл. Най-силно обаче изпъква желанието на Linkin Park да се развиват и да не се връщат назад. Дори и с цената на тълпи от недоволни стари фенове. Да ме прощават Korn и Limp Bizkit, но като че ли Linkin Park са групата от неометъл вълната, която успя да узрее по най-адекватния начин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар