Познавам Стефан от първите му години във ФЖМК. Тогава още беше активна и групата, в която крещеше – Distorment. Достатъчно яка кросоувър-метъл банда, че да имам ЕР-то им и да им ходя по концерти и извън столицата, нахлузил тяхна тениска. По-късно се оказа, че фенщината при него, както при немалко от приятелите ми, избива в пропаганда по най-адекватния начин – писане за музика. Първо в Tangra Mega Rock (където Топузов пише и до днес), после и в българското издание на Rolling Stone, а паралелно с това (с лек запек заради списанието) и в Music Vault – не просто блог, а личната трибуна на Стефан Топузов, от която облъчва всеки, който реши да го чете, за бандите и концертите, които за него имат смисъл. Кръв, пот и отношение. А днес блогът празнува трети рожден ден с брутален концерт в клуб “Mixtape 5”, на който ще свирят Odd Crew, O.H. и Burning Leaf. Достатъчно причини се събраха, че да се запознаете със Стефан такъв какъвто е и защото е.
– Честити три години Music Vault, Стефане! Защо реши да направиш музикален блог за широка аудитория?
– Главно защото ми е кеф. Блогът специално го стартирах през 2009 есента, когато работех в икономическия отдел на вестник Новините днес [който вече се казва Република]. Просто беше едно такова... тогава предстоеше да излезе нов албум на Slayer. Което страшно много ме вълнуваше, а нямаше с кого да си кажа и една дума за това. Сещаш се – колеги във вестник. Нищо против тях, даже напротив – те може би са най-свестните пичове, с които съм работил досега. Но просто аз постоянно мисля за музика и нямаше как да го комуникирам с никого около мен. Другото е, че тогава вече пишех ревюта за сайта на Tangra Mega Rock от известно време. Но да речем, че нещата, които те са искали от мен, винаги са били по-малко от тези, за които ми се пише. И така реших да си помогна сам и да си направя собствен сайт само с ексклузивно съдържание – ревюта на албуми и интервюта с групи, които съм взел сам. Иначе не знам колко е широка аудиторията точно. По-скоро нещата са доста бутикови при мен...
– За метъл има немалко портали у нас вече. С какво Music Vault e по-различен? Ревюта, репортажи, интервюта пишат всички – нямаше ли да е по-лесно да се влееш в някой от по-известните музикални хмм... канали?
– Може би е редно хората сами да преценят какво е различното. Аз мога да кажа само какви са намеренията ми. А те се въртят около думата “ексклузивно”. Тоест – че всичко от първата до последната буква съм го написал аз. Затова секцията “Новини” се обновява толкова рядко. Нямам за цел да следя информационния поток – хората от Katehizis вършат прекрасна работа в това отношение и нямам никакво намерение да се конкурирам с тях. Но ако някаква новина се роди от разговор, който съм водил с банда или нещо подобно – пускам я при мен. Може би става въпрос главно за его. Сигурно съм можел да се присламча към някой от установените сайтове. Но все пак писането за музика си е сериозен труд, който отнема ако не друго, то поне доста време. Другото е, че държа на някакво качество и професионализъм, който може би липсва при другите подобни медии. В смисъл – опитвам се да съм максимално обективен и да не правя “фенски” неща. Понякога нарочно си поставям такива предизвикателства – да напиша ревю на албум на банда, на която не съм фен, но да го оценя подобаващо. Примерно последният Linkin Park беше нещо такова. Старая се да пиша текстове, които биха ставали за Rolling Stone, където работих две години. А не да съм просто поредното хлапе с блог, в който пише за любимите си групи.
– Като спомена Rolling Stone, идва следващият ми въпрос. Какво уби Rolling Stone България в очите на кадър на списанието?
– Пазарът. И може би някои грешни решения на екипа, които ако бяха правилни, щяха да му удължат живота с няколко месеца. Може би. Но пазарът пак щеше да го довърши.
– А дали пазарът на XXI век ще затрие печатните издания?
– Като формат – най-вероятно да. Мисля, че появата на таблетите е ключова стъпка към смъртта на печата. Защото вече можеш да четеш от интернет в кенефа. Но отвъд това – винаги ще има някаква нужда от качествено написани текстове. Просто те ще мигрират в интернет. Това колко ще са търсени – и съответно колко ще се цени трудът, който се полага за тях – вече е икономически въпрос. Чийто отговор май е тъжен.
– Говориш за качеството на текстовете. Виждаш ли сериозни пропуски и недостатъци в българските музикални портали? И доколко наличието на такива продиктува създаването на блога ти?
– И да виждам, предпочитам да давам нещо, което смятам за добър пример, вместо да критикувам колеги. Човек се учи докато е жив. Аз също. Понякога, когато си чета старите ревюта – дори тези в блога от преди периода ми в Rolling Stone, да не говорим пък за тези, които съм писал за S.M.F. или по разни форуми като хлапе – направо ме е срам колко са повърхностни и детски. За мен сега е важно да покривам стандарта, който сам съм си наложил.
– До каква степен работата ти за Tangra Mega Rock и Rolling Stone е изградила и възпитала днешният Стефан Топузов и прозира ли нещо от наученото там в Music Vault?
– Огромен опит. В Tangra винаги ме е кефило това, че държат да правят яки неща и имат топките да ги отстояват. Старая се да прилагам това отношение към работата си. Rolling Stone от друга страна много разшири хоризонта ми. Освен всички авторски текстове, които съм писал там, съм превеждал доста от американското издание. И там се докоснах до две много важни неща. Първото е стилът, с който пишат истинските музикални журналисти. Защото той общо взето е един и е същият и в Rolling Stone, и в Kerrang!, и в английския Metal Hammer, и Revolver и всички останали англоезични издания, които чета с огромен кеф. И съвсем различен в българските им еквиваленти, били те онлайн или печатни. Второто е, че преди това аз общо взето си слушах метъл, пънк и хардкор и си бях затворен в тази ниша. Списанието ми даде шанс да се докосна до начина на мислене на хора, до които може би нямаше да стигна сам. Боб Дилън например. В списанието има много интервюта с подобни легенди, в които разказват за начина, по който са написали дадена велика песен, как им е хрумнала идеята, какво ги е вдъхновило. Просто дава поглед върху връзката между живота на човек и писането на музика като знаят. И от това можеш да научиш много неща. Музиката не е нещо, което се случва изолирано от живота.
– До каква степен би направил компромис с работата ти и блога? Помня, че навремето нямаше право да го поддържаш заради работата си. Днес би ли направил подобен ход или би им го показал?
– Докато бях в Rolling Stone, имах изрична клауза в договора, която ми забраняваше да пиша за други медии, включително и скромния ми блог. Но то и нямаше смисъл де – тогава първо, че не ми оставаше никакво време за подобни неща, и второ, че идеята на блога някак си се пренесе на страниците на списанието. По моя инициатива в Rolling Stone имаше интервюта със Sick of It All, Biohazard, Dropkick Murphys, Ил Бил, Вини Паз... и всякакви други изпълнители, за които можете да сте сигурни, че никога – ама никога – нямаше да цъфнат на страниците на това списание. Аре, може би само Dropkick Murphys, но те все пак записаха песен с Брус Спрингстийн... Както и куп групи от българската хардкор и метъл сцена. Иначе ако отново трябва да правя подобен избор – не знам, важни са детайлите. Ако пак правя същото, което правя тук, но за друга медия, може би пак няма да има особен смисъл.
– Вкарваш рамо на доста от младите (и някои утвърдени) български метъл и хардкор групи. Би ли писал и подкрепял група, която принципно не би си пуснал, а би го правил само заради подкрепата?
– Доста пъти съм писал за групи, които не харесвам чак толкова. Няма да кажа кои са. Но никога не съм го правил заради подкрепата. Тия призиви “подкрепяйте българската сцена” са пълни глупости. Пълно е с групи, които правят ужасно тъпа и ненужна никому музика. Ето ви един призив от мене: “Кур за тия банди!” Ще ги познаете по това, че ползват думата “участие” вместо “концерт”. Но това е друго. Не съм писал за такива банди. Писал съм за банди, които обективно погледнато са добри, но просто не ме вдъхновяват по чисто субективни причини. Но това не значи, че не заслужават подкрепа. Гледам да помагам на банди, които първо сами са си помогнали. Но има и друго – старая се да не пиша негативни неща за български групи. Едно е да насолиш новия Soulfly, защото е безбожно скучен, друго е някоя българска банда. Няма нужда да вадиш нож на умряло куче. А и примерно, ако е някаква прохождаща ъндърграунд група, е твърде вероятно, ако напиша нещо за тях, доста дълго време да остане единственото нещо написано за тях. А те междувременно да са се стегнали и да са започнали да правят яка музика. Няма смисъл. Що се отнася до българската сцена, се опитвам да съм като витрина за добри примери.
– Изброй пет-шест български банди, които винаги ще намерят трибуна при теб.
– Odd Crew, Last Hope, Redound, Der Hunds... и Smut – нищо, че са македонци. Също и Fyeld! Първото и ужасно съдбоносно интервю в този блог.
– В петък, за рождения ден, ще свирят три яки банди – Odd Crew, O.H. и сърбите Burning Leaf. Ако някой ти кихне сериозна сума пари, кои групи би поканил за “Music Vault Fest” за петгодишнината на блога например – без териториални ограничения?
– Merauder! Имам куп любими банди от някакво подобно ниво, които адски искам да гледам. Също Prong и The Haunted. Те The Haunted всъщност бяха на турне в САЩ с Merauder преди няколко години. Ето този концерт би бил Music Vault отвсякъде! Но говоря за The Haunted с Питър Долвинг, което май вече е невъзможно...
– Като човек, който следи отвътре нещата с концертния живот тук – за тези три години какви промени виждаш и би ли коментирал някои от катаклизмите?
– Мисля, че Ото фон Бисмарк беше казал нещо от сорта, че общото между кренвиршите и политиката е, че хората по-добре да не знаят как се правят. Имам чувството, че е така и с концертите в България. Предпочитам да ги анализирам изцяло като потребител – и да се съсредоточавам върху това, което правят бандите на сцената. Освен ако организационният провал не е такъв, че тотално да го засенчва. Иначе сега четох някакви истории как след Moonspell някакви хора от този бранш са се били на улицата заради някакви интриги. И то май са били жени на всичкото отгоре. Живея в един по-добър свят, като просто не знам за тези неща. Иначе за малките промоутъри като вас от Rawk-a, Post-Rock Bulgaria и For the Kids Booking няма как да мисля нещо лошо. Една от най-основателните критики към големите фирми в България, е че от години циклят на три-четири имена от преди 20-30 години като Helloween и W.A.S.P. и направо май не знаят за съществуването на редица големи банди от последното десетилетие. Няма как да не мисля, че е яко някой да води по-малки, но актуални банди в България. Концертът на Maybeshewill например беше един от най-силните, на които съм ходил тази година. Това ме кара да се чувствам много повече като част от света, отколкото 56-ия концерт на W.A.S.P., честно. На “Loud Festival” им дадох шанс за една песен и си тръгнах.
– А като журналист и бивш участник в група, как ти се струва българската ъндърграунд сцена в последните години?
– Дръпнали са нещата ужасно много! Около 2000 г. всичко все още беше неометъл и поради тази причина на доста банди им се разминаваше, въпреки че бяха тотални леваци. Сега просто няма как да излезеш пред хора и да свириш нескопосано, защото в следващия момент ще излезе банда като Odd Crew, Expectations, ITSI, Them Frequencies... и още куп подобни... и просто ще измете пода с тебе. С Distorment например стигнахме някакво ниво точно накрая, преди да се разпърдят нещата. Това беше преди пет години. Е, с онова си ниво, сега щяхме да сме смешни. Просто добрите банди в момента са адски добри. И това е страхотно! Освен това са разнообразни като стилове. Хората имат избор. Стига да си запознат със сцената и да знаеш кой какво свири, всеки месец има поне два-три жестоки концерта, на които можеш да отидеш. Mental Architects! Копеле, кой свиреше така преди пет години?!
– Бих добавил и Center, не само заради личните пристрастия.
– Да, и аз. Те всъщност са за сред петте банди, за които ме пита преди малко. Имената са адски много и различни.
– А в световен план – стиловете се търкалят непрекъснато излизат банди, други се затриват... както винаги е било. В последно време какво те кефи и какво те дразни?
– Като човек, чиито представи за музика се обърнаха с главата надолу, когато излезе Alive or Just Breathing на Killswitch Engage, може и да изненадам някои хора, но толкова ми е писнало от мелодичния метълкор, че вероятно с радост бих се обесил, вместо да изслушам песен на Asking Alexandria например. Този стил се изчерпа тотално още през 2006-7 г. и от тогава всичко е зловещо тъпчене на едно място. Новият албум на As I Lay Dying ме накефи учудващо много, но там става въпрос за ужасно добре написани песни. За търсене на съвършенство в дадени рамки. Иначе всичко е кръговрат. Модите идват и си отиват циклично. Сега сякаш сме на прага между период, в който бяха преоткрити 80-те, и такъв, в който ще има завръщане към ценностите на 90-те. Това са си някакви емоционални цикли, които целият свят изживява едновременно. Това е естествен процес. Само технологиите са напреднали адски много. И новите неща са с убийствена продукция. Жалко, че има прекалено много банди, които нямат много, което да покажат, освен продукция. Иначе е ясно, че всички рифове са измислени отдавна. От Black Sabbath. В момента всъщност се кефя най-много да слушам стари групи. Наскоро се разрових по-сериозно в албумите на Aerosmith. Те далеч не се изчерпват с баладите, на които разни момичета циврят, след като изпият по половин бутилка вино. Toys in the Attic и Rocks са адски яки хард рок албуми.
– Като споменах – има ли шанс пак да забиете с Distorment?
– Това е най-лесният отговор. Не.
– Три години минаха. Имаш ли конкретни цели за следващите три?
– По-скоро не. Нямам цели. Но имам идеи за сериозно разрастване на сайта. За тяхната реализация обаче трябват средства, с каквито не разполагам. Точно преди да започна разговора с тебе, обаче говорих с едни познати, които имат същите идеи. И не е изключено от еднаквите ни идеи да се роди едно общо нещо. Но тепърва ще видим... За мене е важно да не отстъпвам от това, което имам сега и като принципи, и като позиции. От там нататък нещата би трябвало сами да си растат.
– Music Vault e…?
– Сайт! Ха-ха. Но сериозно. Не мисля, че е нужно постоянно да набиваш в лицето на хората мисията си. Става като слоган. Би трябвало да става ясно от само себе си. Вярвам, че хората не са толкова тъпи, че да не могат да го разберат сами.
Текст: Ивайло Алекандров/Rawnk'n'Roll
Снимки: Николай Илиев/Ursus Photography
"Музиката не е нещо, което се случва изолирано от живота..." - mnogo gotino interview! Chestit Praznik!
ОтговорИзтриване