Австралийската метълкор група опитва да надскочи себе си, успява
Умението на Parkway Drive да изстискват максимума от сравнително ограничения си арсенал от изразни средства – бесни метъл рифове, тежки брейкдауни и вокалист, който дори не се опитва да пее чисто – винаги ги е отделяло от тълпата метълкор банди. Дори когато свирят и по-прости неща, в самия им подход има нещо чисто музикално, което прави песните им много по-въздействащи и запомнящи се от тези на доста други подобни банди. Atlas – четвъртият албум на групата от Байрън Бей, Австралия – си поставя за цел не само да развие това качество до краен предел, но и да надгради над него.
Умението на Parkway Drive да изстискват максимума от сравнително ограничения си арсенал от изразни средства – бесни метъл рифове, тежки брейкдауни и вокалист, който дори не се опитва да пее чисто – винаги ги е отделяло от тълпата метълкор банди. Дори когато свирят и по-прости неща, в самия им подход има нещо чисто музикално, което прави песните им много по-въздействащи и запомнящи се от тези на доста други подобни банди. Atlas – четвъртият албум на групата от Байрън Бей, Австралия – си поставя за цел не само да развие това качество до краен предел, но и да надгради над него.
Основите са ясни – парчета като “Old Ghosts/New Regrets”, “Sleight of Hand” и пилотния сингъл “Dark Days”, които срещат екстремен мелодет с агресивен Hatebreed-ски хардкор. Типичен Parkway Drive, който на моменти клони към самоцитиране – началото на “Dream Run” подозрително напомня това на “Sleepwalker”. Като цяло албумът е една идея по-бавен и песните рядко избухват в бързи пасажи с бластбийтове – “Snake Oil and Holy Water” го прави и стои леко странно в контекста на албума. Преобладаващото усещане в Atlas е, че с него Parkway Drive имат амбицията да изкачат ново стъпало, разнообразявайки музиката си с най-различни привнесени елементи. Такива са епичните хорови вокали в “Wild Eyes”, които звучат като нещо, което би си било у дома в албум на Iron Maiden, и призрачните женски вокали в “The River”. Други експерименти говорят повече за паника и отчаяние – скречовете върху вокалите на Уинстън Маккол в “The Slow Surrender” са съвършено ненужни. Голямото нещо в Atlas обаче е заглавната песен, в която той се дере на фона на приглушени каси, акустични китари и струнни оркестрации. Всичко това постепенно набира сила и експлодира с огромен драматизъм – и супер тежки китарни акорди – в припева на парчето.
Това е звукът на банда, която през годините никога не е спирала да се променя и се е опитвала да се надскочи с всяко ново издание. През 2012 г. Parkway Drive са много повече метъл отколкото хардкор и отдавна не са групата, издала Killing with a Smile (2005). И дори това да значи, че са изгубили нещо по пътя до тук, музиката, която свирят днес, е впечатляваща.
* Публикувано на сайта на I Hate Mondays Radio
Няма коментари:
Публикуване на коментар