Макар и музикантите в Blackmail да не са точно най-младите хора на света, бандата е част от свежата и малко по-различна кръв, която наскоро се вля във вените на софийската хардкор сцена. Те свирят заедно от две години, но от около месец и нещо са в състава, който по думите на вокалиста Светослав Данов–Чочо е най-добрият досега. Освен него в Blackmail в момента са Георги Хранов (китари) Павел Павлов–Папо (бас) и Митко Николов–Мицата (барабани). Дебютното им демо с три песни се появи преди седмица и нещо, а този петък Blackmail ще забият заедно с още един тон хардкор банди на фестивала Moshpit Massacre в “The Box”. Така де – определено имаме повод да си поговорим с Чочо.
– Откъде изкопахте Мицата, ебати?
– То е малко забавна история. Ние си имаме наша репетиционна от... винаги. И в нея съответно свирят и други групи. Така се появи и Павката в нашата репетиционна – имаше група с Жоро и Мицата, някакъв пънк-рок. Та тогава Мицата започна да свири с Жоро в Muddy, който е един слъдж проект. И в един момент, когато решихме да си сменяме барабаниста, Мицата ни беше под ръка и решихме да го пробваме. Той имаше адското желание – тренираше един месец. Той си е партия с Жоро и Папо от отдавна и винаги се е разбирал с мене. Сега вече сме си партийка. Готино е, че нямаше някакви непознати хора, с които тепърва да си напасваме характерите. Това е най-големият проблем в рок музиката. Електронната май сега е по-напред, точно защото там можеш да правиш нещата и сам. Има много мързеливци, които свирят. Преди на Жоро много му се налагаше да дърпа останалите, но сега и четиримата дърпаме по равно. В момента общо взето ме кефи съставът – нямам забележки, ха-ха!
– Мене ме накефи и демото, както и това, което хванах на концерта [промото на Last Hope]...
– То и мене ме накефи шоуто. Но четох какво си писал и че е имало доста обратни мнения. Докато бях на сцената, това, което чувах от мониторите, ме караше да си мисля: “Най-сетне добре озвучени вокали. Жестоко!” И след това като слязох, първото, което ми казаха всички беше: “Абе, копеле, нямаше никакви вокали.” После видях един клип, който един приятел го беше снимал, и верно нямаше вокали. Но иначе това ни беше най-готиният концерт досега. Групата ставаше точно на една година – на 12 май 2011 г. е първото ни свирене на живо. Аз от тогава броя историята на бандата.
– Разкажи за демото, което издадохте.
– То беше един експеримент. До последно не знаехме дали ще го има или не. Записахме го за десет часа общо взето. Това беше готино, защото беше интензивно, но от друга страна не беше толкова яко особено за мене, защото седях цял ден и нищо не правех. Накрая записвах вокали в 2 ч. през нощта супер сънен. То дотогава Бебо [Николай Берберов, студио “Sub Zero”] и всички останали се бяхме зомбирали тотално и правехме някакви бързи тейкове. Аз не съм най-големият фен на начина, по който излезе накрая, но тогава вече не можехме да преценяваме – всички просто искахме да спим. Следващия път ще е по по-различен начин – имам идея как ще стане.
– Добре, явно имате и още доста песни, щом изкарвате цели сетове, сещащ се... Кога мислите да ги издадете и тях под някаква форма?
– Имаме вече към 10-11 парчета. Смятаме в най-скоро време – до няколко месеца – да започнем да си записваме албума. Той със сигурност няма да звучи по никакъв начин като демото. Самите парчета от демото ще са с малко по-различни аранжименти. Планът е есента или зимата да излезе. Това е планът – хубаво е да има план – но не се знае дали ще е тази зима или следващата, ха-ха! Всъщност дотогава може да влезе и някоя песен, която още не сме измислили. Другото интересно е, че смятаме да си го направим съвсем сами – да не ходим в студио. Ще видим как ще стане. Има предизвикателство в това, което е готино. Въпреки, че от друга страна можем и да се провалим тотално.
– Спомена за хората, които въобще не са ви се накефили на 11-и. По принцип и други пъти съм се сблъсквал с известен негативизъм спрямо Blackmail. На какво го отдаваш?
– Ами на какво? Има един момент в сцената, че старите глупости за “friendship-unity-respect” малко са се извратили. Няма значение какъв стил свири бандата – ако са ти приятели, се кефиш, ако не са, ги гледаш малко така, накриво. Има нещо такова. Поне това съм забелязал. Иначе може някакви хора просто да не се кефят. Ние не сме много брутални, гледаме да има груув, да има мелодия, моите вокали може би не са и хардкор, де да знам. Има някакъв гръндж в цялата история. Различна банда сме. Според мен за хората, които не слушат тежка музика, сме прекалено тежки, а на тези, които слушат тежки неща, сме им леки.
– Колегите [;)] от Sofia Rebel Station примерно ви бяха нарекли “българските Leeway” в една публикация. Иима нещо такова, макар и да не е съвършено точно. На какви банди би оприличил звученето ви?
– Да, яко е да те сравняват с Leeway. Те са си известни, но в сравнение с други банди от Ню Йорк са си направо ъндърграунд. А като видиш какво свирят още 83-а. Аз съм страшен фен на такива банди – Leeway, Underdog и Maximum Penalty. Жестоки са! Не знам колко ги слушат в България в момента. Иначе като звук нямаме много претенции, че сме хардкор. Опитваме се като отношение да го докараме главно. Иначе съм чувал разни сравнения да ни правят с B.F.D.M. и Rejection, което е доста абсурдно, защото звучим съвсем различно. [Михаил Велчев] Кимура пееше малко, Лъчо [Тончев] от Rejection също, но са ни съвсем различни блендите. За музика и рифове да не говорим.
– Казваш, че музиката ви е по-различна. Мислиш ли, че Blackmail има някакъв потенциал да надскочи рамките на хардкор сцената?
– Аз лично нямам нищо против да свирим и пред различна публика. Даже ще ми е интересно, защото ще има нови хора. Не мисля, че етикетът “хардкор” е чак толкова як. Има разни банди, които казват: “Ще свирим само пред нашите хора”; тайни концерти; 30 души... Мене не ме кефи това. Даже смятам, че нашата хардкор сцена е прекалено враждебна към разни нови хлапета. Всички са си някакви крюта от приятели, които са си затворени общества. Трябва да си много упорит катил, за да се задържиш. То според мен и затова толкова много хора изчезват от сцената – няма приемственост. Ама има и много готини хора в тази сцена – все пак ни викат да свирим насам-натам.
– Текстовете ви са на български – явно държите посланието ви да се разбира...
– Още когато се присъединих към бандата, имаше условие, че текстовете трябва да са на български. Аз нямах нищо против. В старата ми банда [FAYD], която тогава още съществуваше, също пеех на български. Но там текстовете бяха социални и затова реших в Blackmail да са по-лични и интровертни. Не знам доколко се получи, но поне гледната точка е моята. В другата банда бяхме двама вокалисти и на мене ми беше странно, че някой друг пее части от текстове, които аз съм писал. Въпреки, че и това има своите предимства – на живо си почиваш повече, като започнеш да издъхваш, има кой да те подкрепи. Сега съм сам, което е по-отговорно...
– Така де, посланията.
– Най-различни са. Аз съм учил философия и екзистенциалната философия винаги ми е била интересна – Фридрих Ницше и така нататък. В доста голяма част от текстовете, всъщност почти във всичките, има някакво зрънце или мотив за някаква борба с живота. Не си спомням кой беше казал, че в този живот никой не иска да успееш освен майка ти, а и тя не го иска чак толкова много. Загнездило ми се е това като мисъл. Наистина има някакъв постоянен сблъсък, с който трябва да се справяш по различни начини. Това е голямата тема в текстовете. От друга страна “Дума след дума” е за това как никой не обръща внимание на текстовете в днешно време. Всички пеят за някакви любови и такива неща, в които хората реално не вярват. Парчето е за това, но и за още няколко неща – писал съм всички текстове така, че да са за поне няколко неща. “На върха” определено ми е най-любимото засега. То е за това, как всички си имаме някакъв път и той предполагаемо трябва да е нагоре към някакъв връх. Обаче всички са се затичали нагоре, без да се замислят по някакъв начин, че след върха има само надолу. Във втория куплет го има и това клише, че красотата ще спаси света. Което за мене е глупост – как пък точно красотата? Текстът е за човек, който стига на върха, след това се мята към дъното и докато пада, вижда колко красиви неща е имало по пътя. Другият ми любим е “Вик”, който е за един вик в нощта, който събужда дори луната и после се случват и други интересни неща.
– Ти си един от водещите на Бунтарт по БНТ1. Разкажи за това.
– Ами поне до това лято това ще ми е работата, после ще видим. Има неща, които ме кефят в предаването, има и такива, които не ме – ако беше само мое шоу, щеше да е по-различно. Но пък покрай него съм се запознал с някакви много интересни хора. Примерно Жоро Ружев, който е... и аз не знам какъв е, пънк ли е, бохем ли е. Веднъж му казах, че е музикант и художник, и той отговори, че грам не може да свири и рисува отвратително, но бил експериментатор. На петата минута след срещата ни тръгна да ме напива с разни водки. Ето с такива образи си общувам, ха-ха!
– Ползваш ли тази си позиция, за да вкарваш хардкор хора в ефира?
– Да. Първите няколко месеца беше пълно с мои познати и приятели от разни ъндърграунд сцени. Имаше за Sofia Rebel Station. Даже веднъж бях викал Жицата [Blank Generation, Разврат и поквара] да идва, но отказа по някаква култова причина. Bright Sight са ми идвали на гости, утре [демек вчера] Them Frequencies ще са ми на гости, Expectations са идвали. Определено викам хора от сцената. Но аз не се усетих, че ми зададе въпрос за телевизията, а аз започнах да си говоря за радиопредаването. Сигурно ми е повече на сърцето. То е по Tangra Mega Rock – всеки вторник и сряда от 12 до един. Доста ми е симпатично да работя там.
* Публикувано на сайта на I Hate Mondays Radio
Снимки: Николай Илиев/Ursus Photography
Няма коментари:
Публикуване на коментар