Индъстриъл класиците се завръщат, по-слаби от всякога
Краят на Ministry уж дойде след серия от тежки, надъхани и силно политически ангажирани албуми. Спускането на завесите с The Last Sucker бе толкова сполучливо, че нямаше как на човек да не му се прииска поне още една малка доза от същото. А не трябваше. Сега, пет години по-късно Ал Джургенсън се завръща с Relapse, добър пример за това как някои банди е по-добре да бъдат оставени на мира в гробовете си.
Краят на Ministry уж дойде след серия от тежки, надъхани и силно политически ангажирани албуми. Спускането на завесите с The Last Sucker бе толкова сполучливо, че нямаше как на човек да не му се прииска поне още една малка доза от същото. А не трябваше. Сега, пет години по-късно Ал Джургенсън се завръща с Relapse, добър пример за това как някои банди е по-добре да бъдат оставени на мира в гробовете си.
Първо, това е реюниън албум – принципно един от най-евтините ходове в музкалната индустрия – който започва с песен, критикуваща същата индустрия заради склонността й да се възползва посмъртно от каталозите на трагично загинали изпълнители. Второ, въпросната “Ghouldiggers” освен това е и доволно скучна. Както и целият албум. Преди години Джургенсън размахваше юмрук срещу администрацията на Буш, а сега се опитва да го направи със същия плам спрямо наследството й. И звучи насилено и нелепо. “Double Tap” и “99 Percenters” са като гневен индъстриъл саундтрак на някой от филмите на Алекс Джоунс, но за разлика от тях не успяват да са дори и гузно удоволствие. Тук има и кавър на “United Forces” на S.O.D., който е толкова невпечатляващ, че е засенчен от няколкото секунди от “Milk” в собствения си край. Албумът свършва с може би единственото наистина силно парче – “Bloodlust”. То поне минава през няколко интересни момента, преди да върне лентата доста назад с риф, зает от песен на Black Sabbath. Отпреди 37 години.
Превъртам си наум албумите на Ministry назад във времето, за да се сетя кога за последно са били толкова слаби... стигам до The Land of Rape and Honey, преди да ми писне. Но отговорът е по-скоро следният: “Май никога.” Може би съм разглезен от великолепните реюниън албуми, които издадоха наскоро Biohazard и Anthrax например, но Relapse е учебникарски пример за това защо не трябва да се събират стари банди. Сега отивам да слушам Ейми Уайнхаус. Поне е мъртва и няма как да ме изненада с нещо толкова безсмислено.
* Публикувано на сайта на Tangra Mega Rock
Няма коментари:
Публикуване на коментар