Появата на новия албум на Last Hope поне за мен бе едно от най-очакваните събития тази година. И определено концертът, с който се случи тя, беше подобаващо силен – стабилен лайнъп, прекрасен звук, достатъчно пълна зала, приятели, настроение... Общо взето нещата, заради които въобще има смисъл някой да бъде част от тази сцена. И сега ще се опитам да разкажа за това, стараейки се да не повтарям и неща, които съм писал десетки пъти преди това за други подобни концерти.
Изпускам по-голямата част от сета на Blackmail, но когато влизам, познати ме посрещат с намръщени физиономии и ми правят знаци с палци надолу. Може би групата, която тази вечер издава дебютното си демо, трябва да се радва, че е на хардкор шоу, а не в Древен Рим? Както и да е – хващам “На върха”, песента, която пуснаха в интернет преди дни. Хардкор-пънк с доста свирене и ясни послания на български. Не виждам какъв е шибаният проблем.
В “Mixtape 5” принципно се получава як звук и тази вечер не е изключение. Тежкият пост-хардкор на Expectations печели доста от това. Групата минава през вече добре познатите парчета от едноименния си дебют, преди да завърши сета си с “Only When Shared”, болезнено емоционалната кулминация и на самия албум. Просто е пронизващо да гледаш как барабанистът Йордан Стоилов изживява тази песен, посветена на мъртвия му брат...
Бийтдаунът на Redound вече е тежък само в чисто музикалния смисъл. От около половин година бандата има и втори китарист и това определено втежнява звука им още повече. А в петък вечерта те също така свириха като че ли и доста по-стегнато от предишните няколко пъти.
Brothers in Blood също представят ново издание тази вечер – ЕР-то As Time Goes By, записано заедно с Джоуи Зи от Life of Agony. И това е повод за първи път от поне пет години изсвирят и някакви нови песни. Ура! Иначе за това колко са яки на живо съвсем спокойно мога да копирам някой абзац от стар репортаж...
Когато идва време за Last Hope, не издържам и плюя на журналистическия професионализъм (който повелява да не ставаш част от събитието, което отразяваш), включвайки се с пълна сила в мелето – или поне доколкото позволява пилешката ми физика. Няколко стейдждайвинга, една-две леки травми и литър пот по-късно много добре съм си припомнил защо обичам тази група.
Логично – свирят предимно неща от новия албум. Преди концерта Александър Бояджиев–Чиката сумати пъти беше обяснявал как парчетата от More Than Ever са писани с основната идея да се получават яко на живо. И точно така и става – новите песни на Last Hope са къси, директни, ударни и заредени с пънкарска енергия, която ги прави просто идеални за концерт. И дори и да не ги знаят още, хората видимо ги попиват, докато щастливо се блъскат един друг.
“Hardcore saved my life” – дере се Чиката в “Alive”. И това щеше да е супер клиширано, ако излизаше от устата на някой друг. Но Last Hope винаги са били хардкор банда, която пее за самия хардкор. Все пак това е животът им от доста време насам. И в петък вечер бяха надъхани да покажат, че сърцата и душите им още са там. Повече от всякога!
Снимки: Николай Илиев/Ursus Photography
* Публикувано на сайта на Тангра Мега Рок
Няма коментари:
Публикуване на коментар