Британският пост-пънк култ отбелязва 2012 г. подобаващо
Думата “апокалипсис” се появява с огромна честота всеки път, когато около Killing Joke се случва нещо. Самото звучене на групата обаче е само половината от историята. Като че ли още от края на 70-те тези пост-пънк авангардисти черпят сили именно от усещането за надвиснала над света угроза. А дори и да не си заразен от истерията около края на майския календар, трябва да си даваш сметка, че тя създава идеалната хранителна среда за Killing Joke.
Думата “апокалипсис” се появява с огромна честота всеки път, когато около Killing Joke се случва нещо. Самото звучене на групата обаче е само половината от историята. Като че ли още от края на 70-те тези пост-пънк авангардисти черпят сили именно от усещането за надвиснала над света угроза. А дори и да не си заразен от истерията около края на майския календар, трябва да си даваш сметка, че тя създава идеалната хранителна среда за Killing Joke.
Покрай Absolute Dissent трябва да си разбрал и че те не само са отново в оригиналния си състав, но и в страхотна форма. През 2010-а стената от метълски шум, викове и нисконастроени китари, която бе в основата на предишните им два албума от това хилядолетие, бе разчупена от полъх на позабравени пост-пънк и ню-уейв идеи. MMXII задълбочава тази тенденция, връщайки на дневен ред още елементи от безкрайната дискография на бандата.
В един момент Killing Joke се гмуркат в интензивния индъстриъл метъл на Pandemonium с “Rapture”, а после завиват почти в посока “Love Like Blood” с обнадеждаващо отнесената “In Cythera”. Между всичко това във “Fema Camp” Джорди Уокър отново доказва, че пише уникално яки рифове, способни да изнесат на плещите си идиотски дълги песни съвсем сами (тази например е пет минути). Още преди това Killing Joke напомнят, че не са от групите, където властва здравият разум, и отварят албума си с “Pole Shift” – почти деветминутна композиция, която редува разточителни електронни пасажи с резки и експлозивни смени на темпото. Точно типа песен, която би паснала идеално за край на албума. Той идва с “On All Hallow's Eve”, спиритически* сеанс, в който Джаз Колман кани духовете на мъртвите на празненството за края на света. И прави най-доброто си вокално изпълнение от години.
Killing Joke рядко са звучали толкова разнообразно, колкото в MMXII – албумът сякаш събира в себе си всички лица на групата от изминалите 30 години. Продукцията е по-излъскана и пищна в сравнение с предишните няколко албума. Без никой от инструментите да взима връх, всеки звук е заел точно мястото в микса, откъдето да те удари най-силно. Тук става въпрос много повече за фокус отколкото за хаос – а това си е нов вид апокалипсис.
* Ебати тъпата дума!
** Публикувано на сайта на Tangra Mega Rock
Занятный пост. ¨Хоть и понял только половину текста но все равно зачот!
ОтговорИзтриване