Когато в неделя се срещам с Last Hope за това интервю, до дата за издаване на новия им албум More Than Ever остава по-малко от седмица. Но това далеч не значи, че той е напълно готов. Александър Бояджиев–Чиката (вокали), Константин Станчев (барабани), Радослав Велинов (бас) и новият китарист Атанас Митрев са в студио “Sub Zero” и слушат поредните предпоследни миксове на парчетата, в които още има какво да се оправя. Междувременно става ясно, че от петък, когато групата обяви списъка с песните и гостучастията в албума, до сега в него се е промъкнало още едно гостуване – на Виола Стоянова–Били (екс-Dan Koloff) в “Karmageddon”. При Last Hope нещата често са се случвали по подобен начин, а резултатът, както знаеш, винаги е бил повече от задоволителен. А слушайки More Than Ever, мога да кажа, че е точно толкова добър, колкото съм се надявал, че ще бъде. Ето и какво ми разказаха от групата за новия си албум.
– Като си говорихме преди месец, докато записвахте песните, Чиката ми каза, че идеята на заглавието е за това как вместо тръпката от това, което правите да е избледняла, сега имате чувството, че всъщност е по-яко от всякога. Дообясни.
Чиката: За нас е горе-долу така. Сега всичко е по-силно от всякога. Свирим повече, музиката... не, че навремето не е означавала толкова много за нас. Но тогава сме били деца, тийнейджъри, а сега сме големи хора и всеки си има личен живот, проблеми, ежедневие...
Косьо: But still pumping!
Чиката: То заглавието може и да звучи малко клиширано. Но за нас има смисъл. Всичките ни заглавия досега не са били нещо вметнато, ами неща, които се отнасят за моменти от живота ни като група. Моментът сега е такъв. Като запише нов албум, всеки казва: “Е т'ва е най-доброто, което сме правили досега.” Това е ясно – оставаше и да не си харесваме новите неща. Но някак си сега сме по-доволни и по-горди с това, което сме направили. То затова и се забавихме толкова – искахме всичко да е изпипано. Парчетата са много концертно ориентирани, а ние все пак свирим много на живо и това ни е основното влияние. Насо вече отдавна е с нас. Но като се присъедини, веднага започнаха много лайфове. Нямаше и секунда да си поеме дъх – веднага концерти, турнета, едно, друго, трето. И междувременно се направи и този албум.
– А Насо доколко участва в писането на песните? Имаше ли някакви идеи, които да са от преди него, или всичко в албума сте го писали само четиримата, които сте сега в Last Hope?
Чиката: Всичко е сега писано. Имаше малко идеи преди това още и с Добро [Христов] и с Чаво [Вълчев]. Но в крайна сметка решихме да си направим всичко наново.
Косьо: Има един риф само, който е от Добро. Респект и към него – Добро даде доста на тази банда. Но той също е доста променен.
Чиката: Имаше доста песни, които започнахме в началото, но се отказахме от тях. Дори към края се отказахме от още едно-две парчета. Не искахме да направим един албум, в който да има пълнежи между яките песни – искахме всичко да е яко.
– Те пак са 14, което не е малко.
Чиката: Да. А имаше и още едно, което записахме, но не влезе в албума. Като цяло парчетата са най-силното, с което разполагахме. Отначало много бавно тръгнаха нещата, докато влезем в режим за писане на песни. След това започнаха да се случват нещата – да се идват готини моменти, готини рифове, готини парчета. И трябваше да го записваме по-рано , още миналата година, но после го отложихме. След това пък седнахме и решихме, че ще го оставим за още по-нататък, за да го изпипаме максимално. И се получи яко. Като че ли в този състав нещата се случват най-лесно и най-добре се разбираме в репетиционната.
– Това е от опита, предполагам.
Косьо: Аз мисля, че този път нещата в общи линии станаха с най-много работа. Преди никога не сме правили така – да седнем като група и да мислим албум. Досега всичко е било така: идва някой с идея, парчето се прави бързо и после не се мисли толкова по въпроса. Сега всичко го мислихме доста време всички заедно. А и горе-долу знаехме какво търсим.
Чиката: Не горе-долу, ами бяхме абсолютно наясно.
Косьо: Да, но примерно с Test of Time (2007) също бяхме горе-долу наясно, но като че ли малко залитнахме повече към метъла. Така се получи тогава. И после решихме да не правим такива грешки – да правим неща без ясна идея.
Чиката: Но тогава нямахме този опит, който имаме сега. То и в началото, като записвахме първия албум, бяхме още деца. One for One (1999) беше точно албум на група, която е свирила три-четири години, насъбрала си е вече парчета и ги е записала. My Own Way (2003) беше почти по същия начин.
Косьо: My Own Way беше по абсолютно същия начин.
Чиката: Да, но този албум беше уловил духа вече на една група, която от нещо тийнейджърско се е превърнала в сериозна банда. Това беше правилният момент за този албум и се получи много добре. Но той пак беше такъв – насъбран от тук и от там, от различни ери на групата, песни, които са писани от различни хора. След това Test of Time вече беше със същия състав от My Own Way, но пак леко се чудехме накъде да тръгнем. Имахме вече някакъв опит – група на десет години. Тогава може би искахме да покажем, че вече можем да свирим по-добре, че имаме по-интересни идеи. И както каза Косьо, той се получи малко по метъл албум – с метъл саунд, с метълизирано влияние...
– И с Барни Грийнуей от Napalm Death...
Чиката: Да. Но не, че не си го харесваме. Това с Барни беше малко случайно. Пътувах с него по доста турнета и се сприятелихме. Бяхме говорили принципно за идеята да запише вокали. И после Мич Харис дойде такъв: “Може ли и аз.” Така се случи. В My Own Way пък имаше Джими Джи по същия начин. То това ни е традиция – във всеки албум да каним гости, които са свързани с групата, или са някакви приятели, или хора, на които се кефим.
– А сега как се случиха гостучастията?
Чиката: С Браян [Харис, вокалиста на Death Before Dishonor] беше уговорено отдавна. Наистина сме приятели с него, пътували сме по турнета, свирили сме заедно. Още миналото лято си бяхме говорили. Аз тогава си мислех, че още 2011-а ще записваме албума. И той се съгласи. Викаше: “Пратете ми нещата. Аз ще отида в студио в Бостън и ще го запиша.” Така и трябваше да стане. А то стана още по-лесно, защото се оказа, че ще дойдат да свирят тук. И Браян дойде в студиото и си записа вокалите. А Антъни [Херера, от Take Offense] просто се мотаеше с нас в същото време и той самият предложи да запише нещо. Парчето за Браян беше мислено тази част да е с него, докато Антъни в последния момент си хареса песента и измисли как да го изпее.
Косьо: Това си е част от стила ни. Също каним и хора от нашата сцена, приятели. Това е идеята – групите да са подкрепят, да си бичат, да си пеят в албумите.
Чиката: Сега са Георги [Димитров] от Expectations и Били от Dan Koloff. То вече няма Dan Koloff – имат нова група. Но така сме я писали в албума – Billy Koloff. Аз много се кефя на банди като Expectations, които вливат свежа кръв в сцената. И искахме да направим нещо заедно с тях, въпреки че са различен стил. Иначе нашите приятели са ясни...
– Това май ви е първият албум без песен с Александър Първанов–Шута?
Чиката: Да. Ама май просто не се сетих. Или него го мързеше. Май го поканих веднъж в студиото и той не дойде. Но ако продължаваме така да правим всеки път по една песен с него, накрая ще можем да направим цял сет с втори вокал Шута.
– Чух албума, преди да говорим – определено улавя като звук начина, по който звучите на живо. Специално вокалите на Чиката са най-близо до това, което се чува на концерти.
Чиката: Вокалите са ми най-естествените от всичко, което съм записвал досега. Не са по-ниски или по-високи. Навремето, когато започвахме, исках да звуча по-ниско, по-мощно такова. Но с годините осъзнах, че е най-добре да изкараш естествената си бленда, ако имаш нещо специфично. То всичко в албума е с тази идея – да е възможно максимално близо до концертното изпълнение. Ние сме лайф група. Това ни е силата. И сме се опитали да хванем максимално енергията на живото изпълнение в записа. Те и самите парчета са лайф ориентирани. Има груув, пулсират. Съответно [Алесандро] Адзали, който вече за пореден път работи с нас, ни познава много добре. Гледал ни е на живо, знае откъде сме тръгнали, къде сме сега и накъде отиваме като звучене. Това е много важно. Продуцентът е за това – не просто да ти завърти копчетата, а за да улови духа на групата ти.
– Текстовете ви никога не са били някакви случайни глупости, ами винаги са имали послание. Има ли някакво преобладаващо послание в More Than Ever?
Чиката: Не бих казал, че има ключови парчета. Просто има няколко послания в албума. Примерно нещо, което сме си го говорили с много хора от нашето поколение в тази сцена. Ние сме една от най-старите банди, а винаги сме се кефили на новите групи и винаги сме ги подкрепяли. Винаги сме били против това отношение, което го има при някои хора от нашето поколение – не всички, но някои. “Едно време беше по-яко”, “сега малките са зле” и така нататък. Някой си изгражда някакви клишета и не може да излезе от тези клишета. За нас беше важно да покажем, че сме точно на обратното мнение. Мислим, че тази сцена трябва да се развива – и тя се развива. Не може всички да са като нас или като Vendetta, Outrage, Indignity, или като Agnostic Front и Madball. Всяко ново поколение идва с неговите си нови влияния и те трябва да се приемат. И точно затова, защото има такива нови поколения тази сцена може да се развива...
[В този момент с изражение, подсказващо, че има нещо много важно, което да допълни, се включва Насо.]
Насо: Кур.
Чиката: ... Наистина някакви хора като нас са създали и изградили тази сцена. Но ако си бяхме останали само ние, тя щеше да умре. Това е факт. През годините съм бил свидетел как с всяко следващо поколение идват много хора, много от тях си отиват и остават малко. Със следващото поколение пак така става – идват много хора, виждаш нови лица, разни младежи, разни нови банди. Може би не са толкова много, но ги има. После пак повечето хора изчезват, но някои си остават. И огънят си гори. Нещата се развиват малко по малко...
– Така де – питах за текстовете...
Чиката: Е, тази тема я има в няколко от парчетата – за новите и старите хора. Това са неща, които ни дразнят и ни занимават. Или поне мене, защото аз пиша текстовете. Има някакви хора, които са били част от сцената в началото и са пели “Young until I die” и така нататък. И после са изчезнали. Но има такива, които после пак се появяват – нямало ги е, но се връщат. И са такива: “Е-е-е, копеле, не е същото като преди, тогава беше по-яко, а сега е тъпо.” Чакай бе! На базата на какво го казваш това, какво сравняваш. Тебе те е нямало...
Косьо: Истината, която трябва да им кажеш е: “Чакай, брато, вече не си на 18, а на 34 и на тебе просто това ти се е отразило. На други не им се е отразило чак толкова и са запазили младежкия си дух много повече от тебе.”
Чиката: Абе, не е толкова важно на колко си. Обаче уж си приел някакви ценности и си тръбил с мегафон, че за тебе са най-важните, а после това тотално се е променило и ти нищо не си запазил от тогава. Бил си супер отворен, а после десет години те е нямало и идваш такъв и ни казваш: “О, ама вие свирите ли още? Е-е-е аз вече съм далече от тия неща” Иначе да – текстовете са такива. Защото това ни вълнува. Хардкорът си е нашата си общност.
Косьо: Това е нашата буря в чаша вода.
Чиката: Да. Но нас това ни вълнува. То има доста разнообразни текстове, но част от тях са за това. Може за някой хардкорът да е отживелица, но за нас не е. Дори е по-важен от всякога. Това ни е сърцето и душата.
* Публикувано на сайта на I Hate Mondays Radio
Снимки: Николай Илиев/Ursus Photography
Няма коментари:
Публикуване на коментар