MAXIMUM PENALTY: Този албум е завещанието ни

Един от живите фосили на нюйоркската хардкор сцена Maximum Penalty напомни за себе си преди около месец с уникално як нов албум, озаглавен "Life & Times". Джоузеф Афе ( китари) винаги е бил в бандата и за това време е видял общо взето всичко, което се е случило с хардкора от самото му раждане до днес. И явно няма нищо против да го разкаже и на мен.

- Новият ви албум "Life & Times" излезе неотдавна. Аз лично страшно го харесвам. Но кажи ти какво мислиш за него сега?
- Няма да говоря само за себе си, като кажа, че всички в бандата адски се радваме да стигнем на края на този дълъг път и да завършим този процес. Не само, че завършихме албума, но и създадохме едно тяло от песни, което ни връща обратно в началото на цикъла на Maximum Penalty. Много добре работим с Reaper Records, а в този албум има песни, които отнеха доста време, за да бъдат завършени, но накрая си струваше. Най-важното е, че този път успяхме да направим албум, без да избързваме прекалено много. Отделихме време и се фокусирахме върху звука на Maximum Penalty. Ние сме много доволни от резултата и ако и хората го харесват, значи сме си свършили работата идеално.

- Каква е идеята на заглавието?
- Откакто излезе последният албум на Maximum Penalty се случиха ужасно много неща от загубата на близки роднини и приятели от сцената до нашите лични битки с живота. Вдъхновението за песните в този албум идва не само от нас самите и нашите проблеми, но и от тези на някои хора, които вече не са измежду нас. И това всъщност се вписа идеално в това, което искахме да изразим с албума.

- Какви са отзивите за албума досега?
- Доста са позитивни. Пуснахме 4 песни преди по-малко от година, за да задвижим нещата около албума и от тогава нсам те се приемат доста добре. Новото ни издание получи някои доста добри ревюта, както и някои наистина безобразни. Представата за хардкор на някои хора явно се е изродила в това, че тази музика е само за банди с пищящи, грухтящи и всякакви тежки вокали и всичко, което не се вписва в тази формула не е хардкор. Явно напоследък има твърде много еднообразна музика и това наистина се е превърнало в шаблон. Не искам да бъда разбран грешно – и в момента има доста страхотна музика. Но да бъда честен, сега май е точно времето за албум като нашия, който да разнообрази малко нещата без да следва това, което е модерно в момента. Хората трябва да им се напомня това.


Някой идиот някъде си мисли, че тази банда не е хардкор?!
Снимка: Samma Jamma

- Албумът звучи малко по-директно и песните са май по-тежки от тези предишните ви издания като “Independent” и “Superlife”, като цялото нещо май е по-близко до “East Side Story”. Целенасочено ли търсихте такъв резултат?
- Определено да. Както казах и преди, направихме съзнателен опит да се върнем към първоначалната идентичност на Maximum Penalty. Когато аз и Дарън (барабани) започнахме да пишем песни за албума, си казахме, че ще е твърде лесно да набутаме всякакви влияния от различни места и накрая да му лепнем етикета Maximum Penalty – грешка, която сме правили с предишните албуми, само за да имаме повод да направим турне отново. Този път отделихме време и си поставихме условието песните не само да са в оригиналния стил на Maximum Penalty, но и да имаме някакъв нов елемент във вокалите на Джим Уилиамс. Мисля, че като банда, която съществува от доста време и през целия период е писала и създавала музика, понякога ни идва да опитваме нови неща. Понякога се получава, понякога не. Този път идеята ни беше по-скоро да се върнем назад и да преоткрием енергията, която движеше тази банда в самото й начало и да се придържаме към нея. И в никакъв случай не изобретяваме колелото на ново, но за Maximum Penalty в момента и след всички неща, които сме преживяли заедно, този албум е нашето истинско завещание на всичко, което сме. Надяваме се просто да успее да стигне до хората и на лично ниво.

- “Life & Times” е продуциран от Дан Корнев, който е миксирал и мастерирал неща за големи имена вариращи от Lamb of God до Paramore. Като му гледам портфолито, оставам с впечатлението, че това е първият албум, който той продуцира сам. Защо го избрахте и как беше да работите с него?
- Ами той всъщност е правил доста неща, които ги няма отбелязани на сайта му, така че – не, това не е първият албум, който продуцира. В края на 90-те бяхме на турне с Agnostic Front и Били Милано тогава беше мениджър на тях и на Madball. От тези турнета завързахме здраво приятелство с Били, а той ни запозна и с Дан няколко години по-късно. Бяхме поприключили с пред-продукцията и се свързахме с Корнев. Той е супер пич, беше готино преживяване да работим с него. Времето, което ни отне да запишем всичко и да го миксираме беше много дълго и трудно заради неговия доста натоварен график, но накрая си струваше. Трябва да имате предвид, че вършихме цялата работа през нощта, когато всички си отиваха у дома, и измежду всичките други проекти, с които Корнев се занимаваше тогава.

- Известно е защо бандата не бе активна за няколко години в началото на 90-те (защото Джим прекарва тези няколко години в затвора – бел. авт.). Чудех се обаче – как цялото това нещо се отрази на бандата от там нататък?
- Бяхме млади и всеки си имаше проблеми – Джим също трябваше да премине през доста мрачен период в живота си, но като се има предвид колко бяхме близки всички, беше трудно да не споделим болката на човека, заедно с всичките ни лични проблеми тогава. Но фразата „каквото не те убива, те прави по-силен” важи с пълна сила за нас, защото след този момент и няколкото други трудности по пътя ни, Maximum Penalty придоби по-голямо значение за нас.


Афе има какво да изкрещи и срещу Буш и срещу Рейгън...

- Вие сте измежду първите банди, които вкараха доста метъл влияния в хардкор музиката. Днес комбинацията от метъл и хардкор изглежда е най-голямото нещо. Следите ли този вид модерни банди?
- Нагласата ни не е нищо ново. Ако казваш, че сме измежду първите банди, които са прокарали мост между метъла и хардкора – супер. Но честно казано, когато започнахме, в нюйоркската сцена имаше немалко банди, които свиреха подобни на нас неща. Мисля, че нашият стил, който идваше от комбинацията на по-различни влияния, а и вокалите на Джим Уилиамс, ни помогнаха да се откроим.

- Leeway са друга класическа нюйоркска банда, която смесваше метъл с хардкор през 80-те. Еди Сътън е споделял, че гледайки назад мисли, че така са са отворили пътя за много метъл хлапета от средната класа към хардкор сцената. Мислиш ли че подобни банди са отговорни за това и въобще толкова лошо ли е това?
- Знам за какво говори той, всички видяхме миграцията на хора от предградията към хардкор сцената. Мисля, че беше неизбежно все пак, защото хардкорът се развиваше с такава огромна скорост, че просто беше въпрос на време преди малкия Джони от предградията си купи хардкор албум и разкаже на 2 приятелчета за него. Имам предвид, че доста банди тогава се опитваха да създават нови течения в сцената, не само Leeway, въпреки че наистина, ако не си бил запознат с хардкора и чуеш банда като тях, веднага ставаше зарибен.

- През 80-те, когато първата и втората вълна американски хардкор банди се появи, голяма част от гнева им бе насочен към статуквото наложено от тогавашния президент на САЩ Роналд Рейгън и неговата политика. Сега, 8-те години на Буш в Белия дом май предизвикаха подобна реакция, поне в музикален контекст. Виждаш ли прилика между двата периода?
- На ъндърграунд движенията това им е работата – да намират грешките на системата. Политиката на Рейгън беше да създава излъскан фалшив образ на Америка, докато в същото време взима огромни данъци от работническата класа. Така че само от там идваха достатъчно причини за цялата хардкор и пънк сцена от 80-те да го съдере от критика. А колкото до Буш – цялото му президентство бе дотолкова изпълнено с моменти, когато казва едно, а прави друго, че сега ни е завещал само отговорности за толкова много проблеми. Виждам прилика в това, че и тогава, и сега, страната ни е оставена без избор накъде да продължи след огромните щети нанесени от това управление и имаме доста неща, срещу които да се бунтуваме. Държа да отбележа, че управлението на Буш беше далеч по-лошо от това на Рейгън.

- Предполагам, че си гледал филма American Hardcore на Пол Ракман. В него се излага тезата, че цялото хардкор движение е замряло през 84-85 година. Мислиш ли че е така? Или хардкора се е преродил в нещо ново, в което толкова много банди вярват и свирят днес?
- Аз пък мисля, че през 84-85 беше началото на хардкор движението и въобще не това е краят му. Къде забравят експлозията на тази музика на Източния бряг, която продължи докъм 1990-а? Ако искаш да си отворен и да кажеш „да, пич, бях там през 84-87 и после всичко умря” – ок. Аз пък гледах доста банди, които се развиха по това или около това време. Смятам, че музикалните движения идват на вълни и каквото и да се случва в момента наистина не носи оригиналното усещане, но пък мисля и че традиционните хардкор принципи все още са живи. Дали е преродено? Биха казал, че нещата са се развили – някои за по-добро, други за лошо. Има хора, които се захващат с хардкор музика поради същите причини, поради които и ние го направихме преди години, но не всички са такива.

Снимките са взети от MySpace профила на бандата.